Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Повече не разговаряха и продължиха вечерята мълчаливо, ала очите й не се откъсваха от Арагорн и всички виждаха, че я изгаря скръб. Най-сетне пътниците станаха, сбогуваха се с Еовин, благодариха за грижите и се оттеглиха да починат.
Но когато Арагорн стигна до стаята, където трябваше да пренощува с Леголас и Гимли, лейди Еовин го догони и го повика. Той се обърна и я видя като сияние в мрака, защото бе облечена в бяло, ала очите й пламтяха.
— Арагорн — каза тя, — защо искаш да тръгнеш по онзи гибелен път?
— Защото трябва — отвърна той. — Само тъй виждам надежда да дам своя дял в битката против Саурон. Не по своя воля избирам пътеките на страха, Еовин. Ако можех да тръгна накъдето ме влече сърцето, щях да бродя из Севера, сред далечната и прекрасна долина Ломидол.
Тя помълча, сякаш размисляше що може да значи това. После изведнъж докосна с длан ръката му.
— Ти си непреклонен и твърд владетел, по това си личи достойният мъж. — Тя отново помълча. — Господарю, щом трябва да тръгнеш, позволи ми да яздя със свитата ти. Омръзна ми да се свирам из хълмовете, искам да срещна опасности и битки.
— Имаш дълг пред народа си — отвърна той.
— Само за дълг ми говорят всички — възкликна тя. — Та не съм ли от Еорловия род, девойка-боец, а не престаряла бавачка? Стига вече съм изчаквала немощни нозе. Щом се разкри, че тия нозе са укрепнали, не мога ли да се разпореждам с живота си, както намеря за добре?
— Малцина успяват да го сторят с чест — отговори той. — Колкото до теб, лейди — не прие ли задачата да ръководиш народа до завръщането на краля? Ако не те бяха избрали, щяха да изпратят вместо теб някой пълководец или командир и той не би могъл да се отскубне от поста, независимо дали му е омръзнал, или не.
— Все мене ли трябва да избират? — горчиво промълви тя. — Когато Ездачите потеглят, все мен ли ще оставят да шетам из къщи, докато те печелят слава и се връщат към готова трапеза и постеля?
— Скоро може да дойде време, когато никой не ще се завърне — каза Арагорн. — Тогава ще е нужна храброст без слава, защото никой не ще запомни подвига, с който ще защитите родните огнища. Ала и останал без възхвала, подвигът ще е все тъй юначен.
А тя отвърна:
— Всичките ти слова казват едно: жена си и мястото ти е вкъщи. Когато мъжете загинат в славен бой, можеш да изгориш заедно с къщата — тя вече няма да им трябва. Но аз съм от Еорловия род, а не слугиня. Знам да яздя и да въртя меч, не се боя от болка и смърт.
— От какво се боиш, лейди? — запита той.
— От клетки — каза тя. — От решетка, зад която да остана, докато старост и умора ме накарат да я приема и безвъзвратно отмине всяка надежда за подвизи.
— И все пак ти ме посъветва да не тръгвам по избрания път, защото бил опасен?
— И друг на мое място би го сторил. Ала не те моля да бягаш от опасности, а да препуснеш в бой, където мечът може да ти спечели слава и победа. Не бих искала да видя как без полза се захвърля нещо възвишено и великолепно.
— Аз също — каза той. — Затова ти казвам, лейди: остани! Няма що да търсиш на юг.
— Тъй е и с другите, що тръгват подир теб. Те просто не искат да се делят от тебе… защото те обичат.
С тези думи тя се обърна и изчезна в нощта.
Когато дневната светлина огря небето, но слънцето още не бе изгряло над високите източни хребети, Арагорн се приготви за тръгване. Всичките му спътници бяха на конете и той се готвеше да скочи в седлото, когато лейди Еовин дойде да се сбогува. Беше облечена като конник и препасана с меч. В ръка държеше чаша, надигна я и отпи с пожелание за бърз път, сетне я подаде на Арагорн и той отпи с думите:
— Сбогом, повелителко на Рохан! Пия за щастието ти, за щастието на твоя род и народ. Кажи на брат си, че отвъд Сенките може отново да се срещнем!
На Леголас и Гимли, застанали наблизо, им се стори, че тя заплака, и скръбно бе да видят сълзите на тъй горда и непреклонна девойка.
— Арагорн, ще тръгнеш ли? — запита тя.
— Ще тръгна — отвърна той.
— И няма ли да ми разрешиш да яздя с отряда ти, както помолих?
— Не, лейди — каза той. — Не мога да го сторя без разрешението на краля и брат ти, а те не ще се завърнат до утре. Ала сега вече ми е броен всеки час, всяка минута. Сбогом!
Тя падна на колене и промълви:
— Моля те!
— Не, лейди — повтори той и я изправи на нозе. Сетне целуна ръката й, скочи в седлото и препусна, без да се обръща; само ония, що го познаваха добре и бяха наблизо, разбраха болката му.