Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Добре стана! — каза Бергил. — Нас, момчетата, вече не ни пускат до Портата без възрастен придружител. Сега ще видим всичко.
Извън Портата множество мъже се бяха струпали край шосето и широкия павиран площад, на който се събираха всички пътища към Минас Тирит. Всички погледи бяха отправени на юг и скоро се надигна шепот:
— Гледайте, прашен облак! Идат!
Пипин и Бергил се провряха през тълпата най-отпред и зачакаха. В далечината засвириха рогове и радостни възгласи заприиждаха като вятър. После гръмко запяха фанфари и народът наоколо се развика:
„Форлонг! Форлонг!“.
— Какво казват? — запита той.
— Форлонг е дошъл — отвърна Бергил. — Старият Форлонг Дебели, Владетел на Лосарнах. Там живее прадядо ми. Ура? Ето го. Добрият стар Форлонг!
Начело на колоната едър кон с мощни нозе, язден от широкоплещест и невероятно пълен мъж — стар и белобрад, ала в ризница, с черен шлем и дълго тежко копие. Зад него гордо се задаваше колона от прашни мъже, въоръжени е огромни бойни секири; бяха навъсени, невисоки и малко по-смугли от всички гондорци, които Пипин бе виждал досега.
— Форлонг! — викаше тълпата. — Вярно сърце, верен другар! Форлонг!
Ала когато мъжете от Лосарнах отминаха, наоколо замърмориха:
— Само толкова! Двеста души, колко са те? Очаквахме десетократно повече. Сигурно е заради новите вести за черния флот. Отделят едва една десета от силата си. Е, и това е по-добре от нищо.
Тъй идваха отрядите, посрещани с приветствия и радостни възгласи, сетне отминаваха навътре през Портата — мъже от Областите, потеглили да защитят в мрачния час Града на Гондор, ала бяха все тъй малобройни, далеч по-малко от онова, което надеждата очакваше и нуждата налагаше. С широки крачки се зададе Дерворин, син на владетеля на долината Рингло, повел своите хора — триста. От възвишенията на Мортонд, широката Чернокоренна долина, идваше снажният Дуинхир със синовете си Дуилин и Деруфин и петстотин стрелци. От далечния Анфалас, наречен Дългобряг, пристигна дълга и пъстра колона — ловци, пастири и селяци от малките паланки, почти всички с голи ръце освен хората от свитата на владетеля им Голасгил. От Ламедон дойдоха неколцина мрачни планинци без предводител. Минаха стотина рибари от Етир, освободени от служба на корабите. Появи се Хирлуин Прекрасни от Зелените хълмове на Пинат Гелин с триста благородни мъже в зелени одежди. Последен и най-величав пристигна Имрахил, принц на Дол Амрот, родственик на Владетеля; под златистите знамена с емблемата на Кораба и Сребърния лебед водеше отряд конници на сиви жребци, а зад тях се задаваха с песен седемстотин бойци — царствено снажни, сивооки и тъмнокоси.
И това бе всичко — по-малко от три хиляди души. Повече нямаше да дойдат. Крясъците и тропотът на нозе отминаха към Града и заглъхнаха. Посрещачите постояха мълчаливо. Прахът висеше из въздуха, вятърът бе стихнал и вечерта бе натегнала от тревога. Вече наближаваше часът за затваряне на Портата и червеното слънце бе потънало зад Миндолуин. Над Града падаше сянка.
Пипин вдигна очи и му се стори, че небето е станало пепеляво, сякаш отгоре бе надвиснал облак от дим и прах, през който едва проникват мътни лъчи. Ала на Запад чезнещото слънце бе обагрило мъглите и Миндолуин се чернееше като пред тлеещ огън, изпъстрен с разпалени въглени.
— И тъй един прекрасен ден завършва с гняв! — изрече той, забравил за момчето до себе си.
— Тъй ще е, ако не се прибера, преди да удари вечерната камбана — рече Бергил. — Хайде! Ето и сигналът за затваряне на Портата.
Ръка за ръка тръгнаха назад към града и минаха последни преди затварянето на Портата; тъкмо стигнаха до фенерджийската улица, когато по всички кули тържествено зазвъняха камбани. По прозорците припламваха светлинки, откъм стените, където бяха домовете и казармите на бойците, долетяха песни.
— Довиждане засега — каза Бергил. — Предайте на баща ми много поздрави и благодарност, че ми прати другар. Идвай пак, моля те. Жалко, че е война, инак можехме да се забавляваме до насита. Щяхме да идем до прадядовата ми къща в Лосарнах; там е хубаво напролет, горите и полята са покрити с цветя. Е, някой ден може наистина да отскочим дотам. Ония никога не ще победят нашия Владетел, а пък баща ми е много храбър. Довиждане, ще те чакам!