Кралицата на Юга

— Не се налага нищо да забравям. Твоите гърди и моята разнеженост са съвместими.

Тя събу обувките си и тръгнаха по калния пясък, после между скалите по мокрия бряг, под каменните стени с цвят на охра, през чиито амбразури се подаваха ръждясали оръдия. В далечината се открояваше синкавият силует на нос Трес Форкас. На моменти пяната пръскаше нозете им. Сантяго вървеше с ръце в джобовете. От време на време спираше, за да се увери, че няма опасност Тереса да се подхлъзне по зеленикавия мъх на влажните камъни.

— Друг път — додаде той неочаквано, сякаш не бе спирал да мисли върху това, — се заглеждам в теб и изведнъж изглеждаш много зряла… Както тази сутрин.

— И какво стана тази сутрин?

— Събудих се и ти беше в банята. Станах и дойдох да те видя. Видях те пред огледалото, плискаше лицето си с вода и се гледаше така, като че ли ти е трудно да се познаеш. С лице на възрастна жена.

— Грозна?

— Ужасно грозна. Затова ми се прииска да те направя отново хубава. Взех те на ръце и те отнесох в леглото. И прекарахме в него повече от час.

— Не си спомням.

— Не си спомняш какво правихме в леглото?

— Да съм била грозна.

Спомняше си го много добре, разбира се. Беше се събудила рано, с първата сива светлина. На зазоряване пропя петел. Чу се глас на мюезин от минарето на джамията. Часовникът тиктакаше на нощното шкафче. А тя не можеше да заспи отново. Гледаше как светлината осветява постепенно тавана на спалнята. Сантяго спеше по корем, с разрошена коса. Половината му лице беше потънало във възглавницата и острата му, набола брада докосваше рамото й. Дишаше тежко и почти пълната му неподвижност напомняше за смъртта. Обзе я внезапна тъга, която я накара да скочи от леглото, да отиде в банята, да пусне водата и да плиска отново и отново лицето си. А жената, наблюдаваща я от огледалото, приличаше на тази, която я беше гледала с мокра коса в деня, когато звънна телефонът в Кулиакан. После Сантяго се появи зад гърба й, с подути от съня очи, гол като нея. Прегърна я, преди да я отведе пак в леглото, за да я люби между омачканите чаршафи, които миришеха на тях двамата, на сперма и на топлина от слети тела. Облаците се разсейваха до следващия път. Появяваха се отново с белезникавия полумрак на развиделяването — нямаше нищо по-белезникаво в света от неуверения, сив полумрак на зазоряванията, полумрака, който светлината на деня, нахлуваща през щорите, прогонваше в пъкъла, откъдето бе дошъл.