В черно като полунощ [bg]

Тифани поприведе глава.

— Сите, нали знаеш Роланд, баронския син?

— Море, онуй големо нищо ли? — изсумтя Сите О’Бери.

— Добре де, както и да е — продължи Тифани, — знам, че умеете да откривате хора, и бих искала да ви помоля да идете да го намерите сега. Заради мен.

— А че имаш ли нещо напреки да пийнем само по едно мъненко, дорде го дирим, а? — пробва се Сите О’Бери. — То туканка ако чиляк си не мож утоли жаждата, де инак? Ни помня миг да ни съм умиргал да си сръбна едно гълточе ил десетинка.

Тифани знаеше, че ще е глупаво както да се съгласи, така и да откаже, затова се спря на:

— Само едно тогава. Когато го намерите.

Зад нея се разнесе едва доловимо просвистяване и фигълите изчезнаха. Е, нямаше да е трудно да ги открие човек — просто трябваше да се ослушва за строшено стъкло. О, да, строшено стъкло, което се оправя самичко. Още една мистерия: тя беше огледала много внимателно огледалното кълбо, когато го прибираха обратно в кутията му, и по него нямаше и драскотина.

Вдигна очи към кулите на Невидимия университет, пълен с мъдри мъже с островърхи шапки, или поне с мъже с островърхи шапки. Имаше и друго място, добре известно на вещиците, което само по себе си беше също толкова магическо: Куку магазин „Льольо“ на улица Десето яйце № 4. Никога не беше ходила там, но ѝ се случваше чат-пат да разгледа някой и друг каталог.

Когато свърна от центъра и тръгна през махленските улички, хората започнаха да я заглеждат. Усещаше погледите им, докато вървеше по калдъръма. Не бяха зли или недружелюбни. Просто… преценяващи, сякаш обмисляха какво да направят с нея и тя силно се надяваше да не е нещо като например яхния.