В черно като полунощ [bg]

— Но то беше на пух и прах!

— Епа да, ама то баш кат е на пух и прах, е лесно, чат ли си? Колко по-мънинки са парченцата, толко по си пасват, га ги тъкмиш обратно. Сал мъненко зор да им дадеш, и онез ми ти моликули се сещат дека им е местото и се лепват едни за други, нема проблеме! А па ти нема що да се праиш на ударена — ние не само трошим и чупим!

Господин Килимозастилач я зяпаше.

— Ти ли го направи това, госпожице?

— Ами… нещо такова — смънка Тифани.

— Леле, думи нямам! — възкликна Килимозастилач, ухилен до ушите. — Как бяха тия: танто за танто, услуга за услуга, око за око, зъб за зъб, едно нещо за друго, ти на мен и аз на теб. — Той намигна. — Май сме квит, а? Пък службата може да си завре отчетите там, дето маймуната си навира клинеца, какво ще кажеш, а? — Той си плю на десницата и я протегна напред.

„О, боже — каза си Тифани, — да запечаташ ръкостискането с плюнка си е ненарушим договор. Добре, че имам сравнително чиста кърпичка.“

Тя кимна безмълвно. Е, огледално кълбо се пръска на парченца, а после става невредимо. Денят е жарък, някой с дупки наместо очи изчезва в нищото… Откъде изобщо да почне човек? Някои дни режеш нокти, вадиш трески и шиеш крака, а някои дни са ето такива.

Те си стиснаха ръце, доста влажно, напъхаха метлата между вързопите зад капрата, Тифани се настани до кочияша и пътуването продължи в облак прах, която се надигаше от пътя и образуваше странно неприятни форми, преди да се слегне обратно.

След известно време господин Килимозастилач поде малко предпазливо:

— Ъ-ъ, тази ваша черна шапка, нарочно ли я носите?

— Точно така.

— Да, де, ама сте с приятно зелена рокля и ако позволите да кажа, зъбите ви са хубави и бели. — Мъжът явно се бореше с някаква дилема.

— Чистя ги със сол и сажди всеки ден. Препоръчвам го на всеки — отвърна Тифани.

Разговорът явно се закучваше. Мъжът изглежда стигна до заключение.

— Значи не сте наистина вещица, а? — с надежда запита той.

— Господин Килимозастилач, ужасявате ли се от мен?

— Това си е ужасяващ въпрос, госпожице.

Наистина е така, призна на себе си Тифани, а на глас каза:

— Вижте, господин Килимозастилач, какъв е проблемът?

— Ами, госпожице, щом като попитахте, нали напоследък се разправят разни приказки. Нали знаете, за разни откраднати бебета, такива неща. Хлапета, дето бягат от къщи и тем подобни. — Той малко се обнадежди: — Ама те ония сигурно са били зли стари… нали знаете, с такова, закривени носове, брадавици и зли черни одежди — не приятни момичета като вас. Да, то това си е баш тяхна работа! — Решил задоволително загадката, през останалата част от пътуването кочияшът рядко отваряше уста, макар че почти не спря да си подсвирква.

Тифани от своя страна седеше притихнала. От една страна, защото вече беше доста разтревожена, а от друга, защото от пощенските чували отзад до слуха ѝ долитаха, макар и слабо, гласовете на фигълите, които си четяха един на друг чужди писма18.