Всичко от начало [bg]

Във въздуха над тях избухна огън. Върху перките се посипаха пламъци. Разнесоха се писъци и вой, малки тела се загърчиха в отчаяно бягство, блъскаха се помежду си и се опитваха да угасят тлеещите си дрехи и пера.

Заслепена от проблясъка, Табита внезапно видя отблизо лицето на жената, само че наопаки. Беше се прилепила с главата надолу към илюминатора и ги гледаше, без да се държи за нищо. С мъжа си приличаха като две капки вода — същото слабо като бръснач лице и високо чело. Тънки мустачки украсяваха козята й горна устна. Тя се усмихна и намигна на Марко… и всичко това само миг след взрива и преди широко разперила ръце и крака да се хвърли върху пищящите перки на земята.

— Сникс! — гърлено отбеляза Тал.

Перките бягаха от хангара, подскачаха и изчезваха там, откъдето бяха дошли. Марко заръкопляска.

Табита потърси с поглед мъжа, но него отново го нямаше. Видя жената, син отблясък на скенера от лявата страна на корпуса, после и тя се стопи.

— Това беше адски тъпо — каза тя.

— Те победиха! — триумфално извика Марко и протегна ръце към нея.

Табита му позволи да я прегърне и лекичко го целуна. — Размърдай се — рече тя и посочи към часовника.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не и след като сега ония перки ще ни дебнат навсякъде, не. Имах си достатъчно неприятности с тях в Скиапарели, спомняш ли си?

Той просто махна с ръка.

— Те са минало. Повече няма да ни досаждат.

— Ще те проследят — настоя Табита. — Там горе.

Тя повдигна очи към безтегловните тонове, увиснали над главите им.

Марко я хвана за ръка и се вгледа в лицето й.

— Успокой се.

Табита отдръпна дланта си.

— Просто ми донеси оня чип, Марко. После ще видим.

— Хей — тихо каза той. Няма от какво да се боиш. Ще се грижа за теб. Знаеш го. Досега не се ли грижих за теб?

Тя не обърна внимание на думите му и се извърна, за да надникне през илюминатора. Захвърлените маркучи приличаха на змии, застинали върху мръсния под.

— Хайде, върви — рече Табита. — Върви и донеси парите. Аз оставам тук.

— Но, Табита, сладкишче…

— Не ми викай „сладкишче“.

Тя погледна към него. Очите му бяха големи, кафяви, умолителни, красиви.

— Докато те няма, ще позвъня на някои хора и ще се опитам да намеря кристал — твърдо каза Табита. — После ще поспя. Скапана съм.

— Хайде — не отстъпваше Марко. — Виж. Ще поспиш много по-удобно в хотел. Нали така? Ще ти намерим най-добрия хотел в станцията. Самостоятелна стая. Ще вземеш душ, ще пийнеш една-две чашки, ще се поотпуснеш. Сама знаеш, че имаш нужда. А след това — представлението!