Засенчено слънце [bg]

- А, Ханани. Ако си… - И я погледна в лицето. - Какво има?

Когато разбра каква е работата, Лечителят веднага стана сериозен.

- Отивам веднага. Намери някой послушник да доведе Супериора.

Последното я смая.

- Супериора ли, Братко?

- И Йехами, ако не преподава в момента. - Прочете уплахата на лицето на момичето и въздъхна. - Свидетели, Ханани. Ако лечението се окаже сложно, искам да се убедят, че Даю не е проявил неспособност, а се е натъкнал на нещо, което може да озори и опитен Лечител. Знам, че би предпочела да не използвам приятеля ти като аргумент…

Ханани поклати глава, за да прогони неразумното чувство за вина. Бирник Ниджири и бе обяснил, че подобна тактика не е в състояние да изчисти името и, но тя разбираше желанието на Мни-ини да опита. Дано свършеше работа.

- Даю би искал това, Братко.

Мни-ини кимна, после я отпрати с ръка и забърза към Залата на Благослова. Ханани спря един от групата ученици на Мни-ини и го изпрати да търси Супериора. Часът на Йехами се провеждаше наблизо, в Залата на Бирниците, и тя припна през вътрешния двор към най-малката сграда от Хетава, за да занесе вестта лично.

За разлика от топлия жълтокафяв пясъчник, използван за всички останали постройки, стените в Залата на Бирниците бяха от сив мрамор. Коридорите тук бяха по-хладни, по-мрачни и по-тихи от всяко друго помещение в Храма и създаваха предразполагаща към размисъл атмосфера. Ханани забави ход въпреки нетърпението си, защото ситното потропване на сандали върху камък бе шумно и смущаваше покоя. Тя не се опасяваше от възможността да смути самите Бирници - техните килии бяха на четвъртия етаж, далеч от шума и суетата. Просто след като се намираше в дома им, и се струваше непочтително да не се движи спокойно, както те правеха, да не говори тихо, както те правеха, да не говори меко, както те правеха, и да не се държи по всички онези начини, които най-много биха допаднали на Хананджа.

Не можа да си спомни коя точно стая търси. Упъти се по посоката на някакви гласове.

- … по-опасен от баща си - казваше един от тях. Напомняше за мрамора на стените - мрачен, студен и сив. - Животът му е протекъл по-трудно и затова е натрупал повече омраза.

- Вярно е, трябва най-напред добре да го огледаме - обади се друг глас, по-ведър и с весела нотка. - Но не съм сигурен, че планът ми харесва. Пустинните народи не са склонни към мирен живот.

- Ако той позволи да бъде наранен който и да е от двамата, ще разберем що за човек е. - Този глас бе по-млад, не така уверен. Привлечена от него, Ханани зави зад един ъгъл и видя светлина пред себе си. В атриума на сградата проникваха лъчи утринно слънце. Това бе каменната градина, където Бирниците танцуваха в уединение своите молитви. Младежкият глас продължи: - Макар че тогава белята вече ще бъде сторена.