Засенчено слънце [bg]

Ванахомен остана неподвижен известно време, което му се стори като часове, заслушан в последните глъхнещи звуци от конски копита. И тогава, най-накрая, изкачи склона до входа на пещерата, за да заговори тихо непознатия мъж.

- Кой си ти, в името на боговете?

- Анарим - отвърна мъжът, като се изправи с пъргавината на танцьор.

Препаската му бе черна и без украса, но по-къса, отколкото бе модерно. Не носеше огърлица, макар около шията и по раменете му да личеше ясно по-светла ивица - явно обикновено носеше. Усещането на Ванахомен за нещо познато се засили -примесено с инстинктивен сигнал за опасност, когато забеляза боядисани в черно кожени предпазители над китките, подобни на глезените, както и ръкохватка на къс меч, надникнала иззад рамото на мъжа.

Усетил сякаш внезапно избухналия гняв на Ванахомен, непознатият кимна и каза:

- Пазител на Хананджа.

Ванахомен изсъска зад булото и стисна по-здраво дръжката на ножа, готов да се бие до смърт. Само че през червената пелена на омразата в съзнанието му се процеди логична мисъл. Пазителят можеше да остави кисуатските войници да го забележат. И все още имаше възможността да го стори - трябваше само да извика и войниците щяха да довтасат, преди Ванахомен да съумее да яхне Лае-ка и да я накара да забърза ход.

Ванахомен съвсем бавно свали ножа.

Пазителят се отпусна едва-едва, отказал се от вече намисления ход.

- Не те очаквах преди утре. Ти си Карис, едновремешният генерал на Гуджааре, нали?

- Ка… - Гневът връхлетя отново Ванахомен, щом разбра истината. - Карис ме е предал.

Върху лицето на Пазителя за миг се изписа изненада, която се стопи начаса.

- А, значи си Ванахомен, комуто служи Карис.

- Аз съм Ванахомен, който ще убие Карис, щом му се мерне пред погледа - сопна се младият мъж. Карис да заговорничи с Хетава зад собствения му гръб! Едничкото чувство, по-силно от гнева на Ванахомен в тази минута, бе скритата в него болка. „Карис, глупако дърт, бях ти поверил живота си!“

Пазителят се вгледа в него.

- Значи това е причината за молбата му да се срещнем тайно - ти не питаеш любов към Хетава.

Ванахомен впери очи в мъжа и едва успя да сдържи гласа си, когато гневът му намери верните думи:

- Хетава уби моя баща. Отвориха портите на столицата и пуснаха вътре чужденци, та да ни завладеят! Ако питат мен, всички гуджаарейци трябва да въстанат като един и да издавят вашата пасмина в морето.

- Ако си спомням правилно, точно твоят баща изправи Кисуа срещу Гуджааре. - Тонът на Пазителя бе нечовешки безстрастен, също като изражението на лицето му. Нямаше и помен от укор, макар Ванахомен да усети думите му като плесница.

- Той нито за миг не е искал покоряването на Гуджааре -сопна се младежът. Сетне се приближи и влезе в тясното пространство на пещерата. - Каквито и грехове да има моят баща, всичките му действия целяха доброто на Гуджааре. И нямам никакво намерение да го оправдавам пред теб! - Макар че правеше точно това. Побеснял на самия себе си, Ванахомен посочи с върха на ножа отвратителното безучастно лице. - Кажи ми защо чакаш моя човек тук.