Лунен ловец [bg]

— И къде се губиш оттогава?

— Главно в парка. Но трябваше и да купя някои неща.

Разказа ми, че карала, докато излязла извън очертанията на града и се обадила вкъщи да предупреди, че ще гостува на приятелка в провинцията. Използвала фонокарта, за да прилича на междуградски разговор. Кимнах одобрително и карамфилът отново изпълни въздуха.

Казала на семейството си, че ще остане до утре. Майка й и сестра й добре я насолили, че е заминала, без да каже и дума. Явно били на деривата в къщата и я обвинявали за фиаското във фоайето. Тя продължила да настоява, че не знае за никаква конфузна ситуация, и се правела, че не разбира какво говорят. Погледна ме с надежда. Просеше си комплимент.

— Гордея се с теб — казах й аз. — Чудесна работа си свършила.

— Но има нещо, което ме тревожи. Когато се пренесеш, тя ще разбере лъжата ми, че не съм била в хотела.

Изгледах я остро. Точно от това се страхувах.

— Казах, че ще разгледам апартамента, помниш ли? — Бузите й пламнаха от смущение и миризмата й се промени. Кимна.

Досега не съм живял с никого. Дори и със съквартирант. Обичам уединението си. Но това… звучеше някак естествено. Сякаш е предопределено да бъда с този човек. Сама по себе си мисълта ме напрегна.

— Хайде да отидем да закусим и да поговорим още за това.

Пружината в стомаха ми отново се натегна. Тъй като досега аз бях този, който сменя темата, вдигнах вежди.

— Вече се нахраних — казах й и посочих празните подноси.

Нацупи се леко. Беше сладка.

— Но аз наистина съм гладна — озари ме с усмивка, чието предназначение бе да ме разтопи. Успя, по дяволите.

— Добре. Ще поръчам нещо на румсървиса.

— Нее. Нервно ми е. Хайде да слезем в ресторанта.

Поклатих глава. Не ме разбра.

— До утре не мога да излизам от стаята.

Изгледа ме въпросително.

— Защо? Нищо ти няма през деня.

— Не! Има ми. Изглеждам наред, но не се чувствам така. Нещо у мен продължава да тлее. Не мога да бъда близо до други хора. Опитах, след като се превърнах в… това, което съм. Не стана.

Извърнах се от нея и отидох до прозореца. Оглеждах се, докато вървях. Камината, кожените мебели, дори стената от цветно стъкло с изумителния изглед ми напомняха, че съм затворник. Изолиран от останалата част от човечеството. Затворен в клетка като животно. В каквото наистина се бях превърнал. Нощта в парка само усили усещането. Застанах леко разкрачен, скръстил ръце на гърдите. Гледах всичко едновременно, но не виждах нищо.