Колимски разкази [bg]

Умрял като актьор — това горе-долу е ясно. Но умрял като поет?

Да, той се досещаше за някои от нещата, които го очакваха. В етапния затвор успя да разбере и да предугади много неща. И се радваше, тихо се радваше на безсилието си и се надяваше, че ще умре. Спомни си един отдавнашен спор в затвора — кое е по-страшно — лагерът или затворът? Никой не знаеше нещо конкретно, аргументите бяха абстрактни, и колко жестоко се усмихваше човекът, докаран в затвора от лагера. Завинаги запомни тази негова усмивка, страхуваше се да си я представи.

Само си помислете колко ловко ще ги излъже — онези, които го бяха докарали тук, — ако умре сега — с цели десет години. Преди няколко години беше в заточение и знаеше, че завинаги се води в специални списъци. Завинаги ли?! Мащабите се бяха изместили и думите бяха променили смисъла си.

Отново почувства прииждащия прилив на сили, именно прилив, както в морето. Многочасов прилив. А след това — отлив. Но нали морето не се отдръпва от нас завинаги? Щеше да оздравее.

Внезапно усети глад, но нямаше сили да помръдне. Бавно и мъчително си спомни, че беше преотстъпил днешната си чорба на своя съсед, чуе през последния ден единствената му храна бе канче гореща вода. Освен хляба, естествено. Ала хляб им бяха раздавали много, много отдавна. А вчерашния му го бяха откраднали. Все още някои имаха сили — да крадат.

Лежа така в унес и без да мисли, докато не дойде утрото. Електрическата светлина стана малко по-жълта и на големи шперплатови подноси донесоха хляб, както правеха всеки ден.

Но той вече не се вълнуваше, не гледаше да грабне някой крайщник, не плачеше, ако крайщникът се паднеше на някой друг; не тъпчеше с треперещи ръце „дажбата“ в устата си — тя на часа се стопяваше, ноздрите му се раздуваха и той с цялото си същество чувстваше вкуса и миризмата на пресния ръжен хляб. А дажбата вече я нямаше в устата му, макар да не беше преглъщал и дъвкал. Къшеят хляб се беше стопил, беше изчезнал и това чудо е едно от многото чудеса тук. Не, сега не се вълнуваше. Но когато му тикнаха в ръката дажбата за едно денонощие, той я сграбчи с безкръвните си пръсти и притисна хляба към устата си. Ръфаше го с разклатените си от скорбута зъби, венците му кървяха, ала той не чувстваше болка. С всички сили притискаше хляба към устата си, тъпчеше го вътре, смучеше го, късаше го и го гризеше…

Съседите му го възпираха:

— Не изяждай всичко, по-добре си остави за после, за по-късно…

И поетът разбра. Отвори широко очи, без да пуска хляба от мръсните си, посинели пръсти.

— Кога после? — ясно, отчетливо произнесе той. И затвори очи.

Надвечер умря.

Но го „отчислиха“ два дни по-късно — изобретателните му съседи успяха още две денонощия да получават хляб за мъртвеца; трупът вдигаше ръка като кукла-марионетка. Значи беше умрял преди датата на смъртта си — важна подробност за бъдещите му биографи.