Колимски разкази [bg]

Всичко това си го мислеше не във вид на спор, а тайно, някъде дълбоко в себе си. На тези размисли не им достигаше страст. Равнодушието отдавна го беше завладяло.

Каква глупост беше всичко, „много шум за нищо“ в сравнение със злобното бреме на живота. Учуди се на самия себе си — как може да мисли така за стиховете, когато нещата вече са решени и той го беше разбрал толкова добре, по-добре от когото и да било. Кому е нужен тук и на кого е равен? Защо е трябвало да разбере всичко това, да чака… и бе разбрал.

В минутите, когато животът се връщаше в тялото му и полуотворените, мътни очи изведнъж започваха да виждат, клепачите — да потрепват и пръстите — да помръдват, се връщаха и мислите, за които той не знаеше дали са последни.

Животът идваше сам като пълновластен господар; той не го беше викал и все пак животът идваше в тялото му, в мозъка му, идваше като стиховете, като вдъхновението. И значението на тази дума за пръв път се разкри пред него с цялата си пълнота. Стиховете бяха онази животворяща сила, с която живееше. Точно така, той не живееше заради стиховете си, а чрез тях.

Сега беше толкова нагледно, толкова осезаемо ясно, че именно вдъхновението е било животът; преди да умре му бе писано да разбере, че животът е бил вдъхновение, именно вдъхновение.

И той се радваше, че му е било съдено да разбере тази последна истина.

Всичко, целият свят се сравняваше със стиховете — работата, конският тропот, къщата, птицата, скалата, любовта, — целият живот лесно се побираше в стиховете и удобно се настаняваше там. И точно така трябваше, понеже стиховете са слово.

Строфите и сега лесно се подреждаха една след друга и макар отдавна да не беше записвал стиховете си, все пак думите се редяха с лекота в някакъв определен и всеки път необикновен ритъм. Римата беше уред за търсене, инструмент за магнитно намиране на думите и понятията. Всяка дума беше част от света, тя откликваше на римата и целият свят прелиташе с бързината на някаква електронна машина. Всичко крещеше: вземи мен. Не, мен. Не се налагаше нищо да се търси. Трябваше само да се отхвърля. Сякаш бяха двама души — един, който съчинява, който завърта нещата с пълна сила, и друг, който избира и от време на време спира машината. И когато видя, че той — това са двама души, поетът разбра, че сега съчинява истински стихове. Какво като не са написани? Да се запишат, да се издадат — всичко това е суета на суетите. Всичко, което се ражда не съвсем безкористно, не е най-доброто. Най-доброто е онова, което не е записано, което е било съчинено и е изчезнало, стопило се е безследно, и само творческия устрем, който изпитва и която не може да бъде сбъркан е нищо друго, доказва, че стихотворението е било създадено, че е било сътворено нещо прекрасно. Дали не греши? Безпогрешна ли е творческата му радост?