Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Най-после Франциск намери време да отвори пакета. В него имаше кесия с две хекло злато. Той погледна към Малфредо Агуера, който се усмихна и го попита:
— Нали беше казал, че бандитът е спечелил твоето копие на реликвата, като се е състезавал с теб в борба?
— Да, месир.
— И макар да те е принуждавал, ти и сам би приел борбата, нали така? Приел си неговото предизвикателство?
Монахът кимна с глава.
— Е, тогава аз мисля, че няма да извършиш голям грях, ако си откупиш копието от бандита. — Монсеньор Агуера потупа Франциск по рамото и го благослови.
Беше дошло време за раздяла.
Малкият пазител на огъня на знанието се завръщаше в своята обител пеша. Изминаха много дни и седмици в път, а когато се приближи до засадата на неговия грабител, сърцето му като че ли пееше. „Прави каквото искаш с това“ — му беше казал папа Лъв. А сега той имаше и отговор на язвителните въпроси на бандита. Мислеше за книгите в приемната стая, които чакаха своето пробуждане.
Грабителят, обаче, съвсем не го очакваше, както се надяваше Франциск. Имаше някакви следи, но те водеха напречно през пътя. Нищо не издаваше присъствието на злодея. Франциск седна под прохладната сянка на дърветата до пътя и зачака.
Към обед от тъмнината на пресъхналото речно корито наблизо се обади сова. Лешоядите продължаваха да кръжат високо над дърветата. Всичко в гората изглеждаше както обикновено. Франциск усети, че изобщо не се притеснява кога ще дойде бандитът. След продължителното пътуване нямаше нищо против да си отпочине известно време. Седеше спокойно, загледан в полета на лешоядите, а от време на време хвърляше по едно око към пътя от двете страни на гората. Бандитът беше избрал идеално място за засада. Оттук се виждаше поне на миля във всички посоки, а в същото време оставаше незабелязан отникъде.
В далечината монахът забеляза нещо да се движи.
Заслонил очите си с ръка, Франциск следеше това далечно движение. Маранята не позволяваше да се разгледа добре, но там явно се движеше някаква подскачаща черна топка. Понякога му се струваше, че тази топка има глава. Черното петно се отразяваше в топлинното огледало и не можеше да се определи дали се приближава или отдалечава. За малко някакво облаче закри слънцето и маранята изчезна. С изморените си късогледи очи Франциск успя да установи, че това е човек, но повече подробности не можеше да разгледа. Изведнъж монахът настръхна. В тази малка подскачаща топка той беше усетил нещо много познато.
Не, не, не можеше да бъде същото.
Франциск се прекръсти и започна да прехвърля в ръце броеницата си, а очите му не се отделяха от подвижната точка.
Докато монахът беше стоял в очакване на бандита, на склона на хълма се водеше спор. Той беше продължил около час с едносрични шушукания. Сега спорът приключи. Двете Качулки отстъпиха на Едната Качулка. „Децата на папата“ тихо се прокрадваха зад стената от храсти и започнаха да се спускат по склона на хълма.
Те бяха приближили само на десет ярда до Франциск, когато под краката на единия изпука съчка. Монахът, мърморейки третото „Ave“ от Четвъртата Триумфална Мистерия, се огледа. Стрелата попадна точно между очите му.
— Ядем! Ядем! Ядем! — закрещяха „децата на папата“.
На едно повалено изсъхнало дърво край пътя, водещ на югозапад, седеше стар скитник. Закрил очи, за да починат от слънцето, той си махаше с една оръфана шапка и дъвчеше миризливи тютюневи листа. Беше изминал дълъг път, но не губеше надеждата, че зад всеки пореден хълм ще открие това, което търси. Малката неизгоряла горичка пред него предлагаше гостоприемната си сянка, но той продължаваше да стои недалеч от нея и да се вглежда в любопитните лешояди. Те се бяха събрали в ято и пикираха над горския участък. Един от тях беше толкова дързък, че се спусна между клоните на дърветата, но веднага излетя оттам със силно махане на крилата. Беше очевидно, че тези птици, обикновено носени от въздушните течения, в момента изразходват много повече усилия, за да се задържат над прикрития от дървета хълм.
Лешоядите изглеждаха заинтересовани, но предпазливи. Така се държеше и пътникът. По тези хълмове живееха ягуари и други подобни животни. Затова той изчака, докато лешоядите се приземиха между дърветата, и сам тръгна към горския участък.
Когато достигна до горичката, пътникът забеляза, че лешоядите се трудят над останките на някакво човешко тяло. Разгони хищните птици със своята тояга-копие и огледа останките. Някои части на тялото липсваха, а в черепа стърчеше забита стрела. Старецът се огледа, но забеляза само следи по пътеката. Наоколо нямаше никого, но все пак тук не беше безопасно да се стои.