Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— Синьор Леонардо не ми е говорил никога за подобни дарби.
— Синьор Леонардо е твърде предпазлив, синьора. Добродетелите на Магдалина са деликатен въпрос. Те са плашели дори учениците по времето на Христос. И евангелистите не са искали да ни разказват много за тях!
Погледът на графинята проблесна злостно:
— Естествено! Защото е била блудница!
— Мария не е написала нито ред. Никоя жена по онова време не го е правила — продължи маестро Луини, без да обръща внимание на провокацията. — И затова, който иска да разбере нещо за нея, трябва да тръгне по стъпките на Йоан. Както ви споменах, единствен любимият ученик е бил на висотата на обстоятелствата, когато са разпнали Христос. Онзи, който се прекланя пред Магдалина, се прекланя и пред Йоан и приема неговото евангелие за най-хубаво от четирите.
— Прощавайте, че настоявам, но до каква степен Магдалина е била така скъпа на Христос, маестро Луини?
— Дотолкова, че да я целува по устата пред останалите ученици.
Дона Лукреция се стресна. Гърдите й се свиха, а корсажът й проскърца.
— Какво говорите?
— Попитайте Леонардо. Той знае в кои книги се говори за тези тайни. Само той знае какво е истинското лице на Йоан, на Петър или на Матей… и дори на Магдалина. Не сте ли виждали още прекрасната му работа в манастира „Санта Мария“?
— Да, разбира се, че я видях — отвърна тя неохотно, сещайки се отново, че точно заради Тайната вечеря сега не Леонардо, а друг беше в дома й. — Бях там преди няколко месеца. Херцогът искаше да ми покаже докъде е стигнал любимият му художник и аз бях заслепена от прекрасния рисунък на този стенопис. Спомням си, че лицата на някои апостоли не бяха довършени, и в манастира никой не можеше да ни каже кога ще бъдат готови.
— Никой не знае, вярно е — съгласи се Луини. — Синьор Леонардо не може да намери модели за някои от апостолите. Щом при такова изобилие от зловещи лица в херцогския двор е трудно да се нарисува уродливото лице на един Юда, представете си колко е сложно да се открие едно чисто и харизматично лице като това на Йоан. Нямате и представа колко лица трябваше да огледа маестрото, за да открие подходящото за любимия ученик! Леонардо страда много, когато среща такива трудности, и закъснява ужасно.
— Тогава му покажете дъщеря ми! — засмя се тя. — И нека сложи на масата една Магдалина вместо Йоан!
Развеселена, графиня Кривели стана от дивана и вълната от парфюм, в която плуваше, го облъхна. С цялото си великолепие тя се приближи до художника откъм гърба и отпусна нежната си ръка на рамото му.
— За днес стига толкова приказки, маестро. Довършете колкото може по-бързо портрета и ще получите остатъка от сумата. Ще имате светлина поне още два часа, преди слънцето да залезе. Използвайте я.
— Да, синьора.
Обувките на дона Лукреция потрепваха по пода, застлан с плочки, и заглъхваха. Елена дори не премигваше. Стоеше там, пред него, прекрасна с розовата си чиста кожа и с уханно тяло, за което предварително се бяха погрижили прислужниците в двореца. Когато се увери, че майка й е изчезнала в своите покои, тя скочи на дивана.
— Да, да, маестро! — запляска с ръце, пускайки черепа, който се изтърколи досами огъня. — Точно така! Представете ме на Леонардо! Представете ми го!
Луини я гледаше, скрит зад платното си.
— Наистина ли искате да се запознаете с него? — прошепна той, след като нанесе една-две мазки с четката и вече не можеше да се преструва на безразличен.
— Разбира се, че искам! Сам казахте преди малко, че може да разкрие тайната си на мен…
— Но ви предупреждавам: онова, което ще видите, може никак да не ви хареса, Елена. Той е мъж със силен характер. Изглежда разсеян, но всъщност е способен да наблюдава всичко с прецизността на бижутер. Познава колко листенца има едно цвете, като му хвърли само кос поглед, и държи да знае най-малките подробности за всяко нещо, довеждайки хората край себе си до отчаяние.
Малката графиня не се обезкуражи:
— Това ми харесва, маестро. Най-сетне един мъж, който държи на детайлите!
— Да, да, Елена. Но на него жените не му се нравят много, истина ви казвам…
— О! — в гласчето й се долови нотка на разочарование. — Това, изглежда, е правило сред художниците, нали, маестро?
Когато момичето се изправи, разкривайки красотата си, художникът се сниши още повече зад картината. Внезапна топлина нахлу в главата му, обагри лицето му и гърлото му пресъхна.
— За… защо говорите така, Елена?
Елена се надигна, за да погледне над статива. Тялото й потръпна от задоволство: