Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— Тогава — поколебах се аз, — Леонардо е чел тази книга.
— И може би нещо повече. Изучил я е много внимателно. А колкото до това, за което намеквате, направил го е много по-задълбочено от Роджър Бейкън в неговия ръкопис. Можете да ми вярвате.
Тук брат Алесандро бе сложил край на разговора ни. Затова изтръпнах, като чух учениците на тосканеца да казват, че библиотекарят се е срещал с Леонардо същата вечер. Тази липса на дискретност не само потвърждаваше, че библиотекарят е скрил от мен нещо толкова важно като приятелството си с Леонардо, но и че онзи, когото смятах за единствен приятел в „Санта Мария“, ме е издал.
Но защо?
22.
Потърсих библиотекаря навсякъде. Върху пюпитъра му лежаха още двата тома на епископ Да Вараце, които ми бе показал предния следобед. Върху обкова изпъкваха с големи букви името на автора и италианското заглавие: Legendi di Sancti Vulgari Storiado. От другата книга обаче, онази за тайните изкуства от отец Бейкън, нямаше и следа. Ако брат Алесандро я пазеше в своята сбирка, вероятно я държеше на сигурно място.
Дали си въобразявах, или библиотекарят наистина се бе постарал да отклони вниманието ми от този трактат? И защо?
Въпросите се трупаха. Имах нужда брат Алесандро да ми обясни някои неща. Но колкото и да го търсех в църквата, в кухнята или в сградата с килиите, никой не можа да ми каже къде е. Не трябваше и да настоявам много. С нарастващия наплив от хора, които се стичаха към „Санта Мария“, за да видят отблизо погребалния кортеж, човек лесно можеше да изгуби от поглед библиотекаря. Знаех, че рано или късно ще го видя и тогава щеше ми обясни какво, за Бога, ставаше тук.
Към десет сутринта площадът пред църквата и целият път, който свързваше „Санта Мария“ с двореца, бяха изпълнени от смълчаната тълпа. Всички бяха облечени празнично и носеха свещи и сухи палмови листа, които щяха да развеят при преминаването на траурния кортеж. По този маршрут не можеше и игла да падне. Затова пък до църквата, по изричното желание на херцога, имаха достъп само поканените и посланиците. Под галерията бяха вдигнали подиум, покрит с кадифе и опасан със златни кордони, завършващи с пискюли, от който Мавъра и най-верните му хора щяха да отправят молитвите си. Цялото пространство бе охранявано от личната гвардия на херцога и само монасите от „Санта Мария“ имаха известна свобода да влизат и излизат оттам.
Отправих се натам, воден не толкова от надеждата да срещна брат Алесандро, колкото от желанието да видя за пръв път маестро Леонардо. Щом помощниците му бяха отворили столовата тази сутрин, може би техният наставник беше някъде наблизо.
Инстинктът не ми изневери.
Щом камбаните отброиха единайсет удара, внезапен грохот наруши спокойствието на храма „Санта Мария“. Главната порта, намираща се под най-големия кръгъл прозорец, се разтвори с трясък. Отвън затръбиха тромпети, възвестяващи пристигането на Мавъра и неговия кортеж. Сигналът предизвика ням възторг сред удостоените с честта да бъдат в църквата. В този момент дузина мъже със сурови лица и празни погледи, загърнати в дълги мантии, обкичени с черна кожа, влязоха тържествено и се насочиха към подиума. И там го видях. Въпреки че беше в края на групата, маестро Леонардо се открояваше като Голиат сред филистимците. Но не само ръстът му привлече вниманието ми. За разлика от брокатите със скъпоценни камъни и копринените мантии, които носеха останалите благородници, тосканецът беше от главата до петите в бяло, а брадата му, дълга, русолява и добре подрязана, падаше пригладена на гърдите му; и както крачеше, той се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна, сякаш търсеше познати лица сред присъстващите. Откроявайки се, фигурата му приличаше на призрак от друга епоха. В сравнение с Мавъра, който вървеше три крачки по-напред — мургав и с черна като смола коса, подстригана във формата на купа, — слънчевият профил на гиганта беше пълна противоположност на херцога. Всички гледаха него. Онези, които носеха хоругвите и знамената на различните кралски дворове, почели с присъствието си погребението, забелязваха първо него, а после самия Лудовико. И все пак тосканецът сякаш бе чужд на всичко това.
— Добре дошли в Божия дом — посрещна ги от олтара абат Бандело, заобиколен от монаси, пременени за случая. До него бяха архиепископът на Милано, главата на францисканците и дузина духовници от двореца.
Мавъра и неговият кортеж се прекръстиха, заеха местата си на предназначения за тях подиум и почти в същото време група музиканти с герба на фамилия Сфорца влезе в храма, възвестявайки пристигането на ковчега.