Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
Забелязах как абатът едва се сдържа.
— Разбира се — продължи той, без да чака отговор, — още е рано да прецените всички нюанси на проблема. Идвайте тук, когато пожелаете. Използвайте отсъствието на художника. Сядайте, съзерцавайте стенописа и се опитайте да го разтълкувате на части, както правим ние. След няколко дни ще ви споходи същото безпокойство, обзело и нас. Този стенопис ще ви обсеби.
И като изрече това, абатът извади връзката с ключове и затърси един. Беше голям и тежък, железен, с три зъба във формата на латински кръст.
— Вземете го. Има само три резервни. Единият е у Леонардо и той често го дава на чираците си. Другия пазя аз, а сега третият е във вашите ръце. Двамата с Бенедето сме на ваше разположение, ако имате нужда да питате нещо.
— Без съмнение — намеси се едноокият, — ще ви бъдем по-полезни от библиотекаря.
— Мога ли да ви попитам какво очаквате от мен, инквизитора, след като сега съм на вашите услуги?
— Да разберете докрай каква е интерпретацията на Вечерята. Да откриете коя е книгата, ако има такава, послужила на Леонардо за отправна точка. Да решите дали това е еретически текст, подобен на Apocalipsis Nova, или не е, и ако е такъв, да задържите художника.
— В замяна на това — усмихна се абатът — ще ви помогнем в разрешаването на вашата загадка. Която обаче още не сте ни разкрили.
— Търся човека, написал тези стихове.
След тези думи им подадох копие от „Oculos ejus dinumera“.
20.
Бернардино едва дръзваше да погледне над статива. Въпреки че не беше вече юноша и далеч бе надхвърлил прага на трийсетте, тази работа го изнервяше. Не бе познал жена и сигурно беше единственият от гилдията, но се закле пред Бога да не го прави никога. Беше го обещал и на баща си още щом навърши четиринайсет години, а преди това дори на своя маестро, когато стана чирак в най-престижната bottega22 в Милано. И все пак сега се разкайваше. И то защото дъщерята на семейство Кривели подлагаше от две седмици на изпитание слабата му природа. Гола, със златисти къдрици, падащи от двете й страни, застанала в края на канапето, с тези сини очи, вперени в тавана, тази малка графиня на шестнайсет години бе въплъщение на страстта. Всеки път, когато забравяше за ангелската си гримаса и впиваше поглед в него, Бернардино едва не умираше.
— Маестро Луини — гласът на дона Лукреция прозвуча приглушено, сякаш и тя го изкушаваше, — кога смятате да довършите портрета на госпожицата?
— Скоро, синьора графиньо. Много скоро.
— Не забравяйте, че срокът на договора ни изтича следващата седмица — настоя тя.
— Знам много добре, синьора. В момента за мен няма по-важна дата от тази.
Майката на малката Афродита присъстваше често на тези сеанси. Не че нямаше доверие на Бернардино, човек с безупречна репутация, който почти не работеше извън манастира, но толкова бе чувала за ненаситността на духовниците и дори на самия папа, че не смяташе за излишно да присъства на сеансите. Освен това Бернардино беше твърде привлекателен мъж, може би малко женствен, но единственият благородник, на когото съпругът й позволяваше да ги посещава, без да се бои за честта на дома им. Графът имаше достатъчно причини да е предпазлив: слуховете за сантиментална връзка между прекрасната му съпруга и херцога отдавна не излизаха от хорските уста. Лукреция беше желана жена. Разкрепостена и увлечена по всичко ново. А дъщеря й, Елена, се оформяше като достойна наследница.
— Нали е красива? — отбеляза гордо графинята. — Какви гърди има само, като ябълки, толкова твърди и стегнати… Не можете да си представите, маестро, колко мъже полудяват по тях.
„Полудяват?“. Художникът едва овладя треперещата четка. Беше нарисувал вече върху платното тялото на Елена с почти всички подробности: макар да си я представяше с по-тъмни и дълги коси, цял водопад се спускаше до корема й и закриваше онова прекрасно ъгълче на удоволствията, от които артистът се бе отказал.
— Не разбирам само, маестро, защо за портрета на дъщеря ми сте избрали темата за Магдалина, и то точно сега. Сякаш искате да привлечете вниманието на Светата инквизиция. Освен това всички Магдалини са тъжни и печални жени. Не знам и какво да мисля за този ужасен череп в ръцете й…
Бернардино остави четката върху палитрата и се обърна към дона Лукреция. Следобедната светлина падаше върху нея и подчертаваше някои форми, които му се струваха доста познати: русите къдрави кичури бяха също като тези на Елена; изпъкналите скули — точно като нейните, влажните месести устни също. Същите пълни гърди туптяха под силно пристегнатия корсет от холандско платно. Виждайки я така изтегната, той разбираше ненаситния глад на Мавъра за подобна красота. Дори беше нормално да не обърне внимание на бърборенето й за инквизицията.
22
Ателие (ит.). — Б.пр.