Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
„Разбира се, че искам“, помислих си.
— Веднага ще откриете, че колкото и да се приближите, няма да видите нищо повече. — Абатът се усмихна злорадо. — Тук не е като с другите картини, а точно обратното: ако човек се приближи твърде много до творбата му, губи усещането за цялост, получава световъртеж и не може да открие нито една мазка, от която да тръгне в тълкуването на картината.
— Още едно доказателство за ереста му! — изръмжа едноокият. — Тоя човек е магьосник.
Не знаех какво да кажа. Известно време — сигурно няколко минути, нямам представа — не можех да откъсна поглед от най-прекрасните образи, които бях виждал в живота си. Там наистина нямаше никакви белези, следи и драскотини от шпатула или щрихи от скиците с въглен. И какво от това? Макар и недовършена — двама от апостолите бяха само скицирани върху стената, лицето на Исус беше все още без израз, а контурите на други три фигури не бяха оцветени по края, — човек вече можеше да зарее поглед в картината на това свято пиршество. Като усети, че времето минава, Бандело се опита да ме върне към действителността:
— Кажете ми, отец Агустин: със своята проницателност, с която сте впечатлили толкова брат Алесандро, още ли не сте забелязали нещо странно в тази творба?
— Не… Не знам какво имате предвид, отче.
— Хайде, братко. Не ни разочаровайте. Нали склонихте да ни помогнете в нашата загадка. Ако успеем да открием връзка между нередностите в тази творба и някоя забранена книга, ще можем да задържим Леонардо и да го обвиним, че пак е търсил вдъхновение от апокрифни източници. Това ще е краят му.
Абатът изчака малко, преди да продължи:
— Ще ви дам една следа. Още ли не сте забелязали, че никой от апостолите, дори самият Исус, няма ореол на светец? Не казвайте, че това е нормално в религиозното изкуство!
Мили Боже! Виченцо Бандело беше прав. Глупостта ми нямаше граници. Бях така изумен от невероятния реализъм на персонажите, че не забелязах този съществен пропуск.
— А какво ще кажете за причастието? — намеси се дръзко едноокият. — Ако това наистина е Тайната вечеря, защо пред Христос няма хляб и вино, за да ги освети? Къде е Светият граал с безценната кръв на изкуплението? И защо паничката му е празна? Еретик! Това е еретик!
— Какво искате да кажете, братко? Че рисувайки тази сцена, маестрото не е спазил библейския текст ли?
Сякаш още чувах обясненията на брат Алесандро за портрета на Девата, нарисуван от Леонардо за монасите в „Сан Франческо ил Гранде“. И тогава тосканецът не се беше съобразил както с писаното в Библията, така и с изискванията на домакините си. Затова следващият ми въпрос сигурно им се е сторил детински:
— Запитахте ли го защо прави така?
— Разбира се! — отвърна абатът. — А той продължава да ни се присмива в лицето и да ни нарича наивници. Казва, че не било негова работа да ни помага да тълкуваме Вечерята. Можете ли да си представите? Тоя хитрец се отбива от време на време тук, мазва тук-там с четката по някой от апостолите, седи и гледа с часове онова, което е направил, и почти не благоволява да говори с общността, за да обясни странните неща в творбата си…
— Можеше да се оправдае поне с някой пасаж от евангелията, нали? — рекох, знаейки предварително какъв ще е отговорът.
— Евангелията ли? — въпросът на едноокия прозвуча злорадо. — Вие ги познавате така добре, както и аз, тъй че кажете ми в кое от тях се казва, че Петър държи кама на масата или че Юда и Христос посягат към една и съща чиния… Няма да откриете дори намек за такова нещо. Не, братко.
— Ами накарайте го да ви обясни!
— Измъква се. Казва, че дължи обяснения само на херцога, който му плаща надницата.
— Искате да кажете, че влиза и излиза от този дом, когато си иска?
— И води когото си иска. Понякога дори жени от двореца, които иска да впечатли.
— Извинете за дързостта ми, братко Бенедето, но колкото и смущаващо да е подобно поведение за един ревностен християнин като вас, това не са аргументи, с които някой може да бъде обвинен в ерес.
— Как да не са? Нима не ви е достатъчно? Не ви ли стига един Христос без ореола за святост, една Тайна вечеря без причастието и един свети Петър, скрил кама, за да нападне Бог знае кого?
Бенедето смръщи нос, почервенял от яд, възмутен от това, което току-що бях казал. Абатът се опита да поправи нещата.
— Не разбирате, нали?
— Не… — отвърнах аз.
— Това, което брат Бенедето се мъчи да ви обясни, е, че макар на вас тази сцена да ви се струва само едно прекрасно изображение на пасхалната вечеря, възможно е тя изобщо да не е това. Виждал съм много художници да работят подобни поръчки, не толкова амбициозни, разбира се, но нямам представа какви поразии е намислил да прави Леонардо в моя дом — абатът натърти на притежателното местоимение, за да покаже колко засегнат е в случая. След туй се вкопчи в ръкавите на сутаната ми и продължи мрачно. — Много се страхуваме, братко, че художникът на Мавъра иска да се погаври с вярата и с църквата ни, и ако не открием ключа към тълкуването на творбата му, тя ще остане тук като подигравка с глупостта ни за вечни времена. Затуй имаме нужда от помощта ви, отец Леире.