Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Питърсън се намръщи.
— Но какво ще стане тогава? Искам да кажа, на какво ще заприлича светът, ако сте в състояние да го променяте?
Маркъм тихо отвърна:
— Никой не знае. Никой никога не се е опитвал.
— Досега не е имало тахионови предаватели.
— Пък и не е имало причина да се мъчим да се свържем с миналото.
— Ще го кажа направо. По какъв начин Ренфрю ще избегне парадокса? Ако им прати много информация, те ще решат проблема и той няма да има причина да прати съобщението.
— Това е номерът. Или ще избегнеш парадокса, или превключвателят ще застане по средата. Затова Ренфрю ще прати малко жизненоважна информация — достатъчно, за да започнат проучвания, но недостатъчно, за да решат напълно проблема.
— Но какво ще стане с нас? Ще се промени ли светът около нас?
Маркъм прехапа долната си устна.
— Така ми се струва. Ще се окажем в друго обкръжение. Проблемът ще се ограничи, океаните няма да бъдат толкова силно замърсени.
— Но какво ще е нашето положение? Искам да кажа, нали сега седим тук и знаем за проблема с океаните.
— Нима? Сигурни ли сме, че не е резултат от експеримента, който ще извършим? Тоест, ако Ренфрю не съществуваше и не му беше дошла наум тази идея, може би положението ни щеше да е по-лошо. Проблемът с причинно-следствените вериги е, че не се вместват в представата ни за времето. Но помислете си пак за онзи увиснал в междинно положение превключвател.
Питърсън разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.
— Трудно ми е.
— Все едно да завържеш времето на възли — съгласи се Маркъм. — Това, което ви обясних, е интерпретация на математически изчисления. Ние знаем, че тахионите са действителни, но не разбираме значението им.
Питърсън огледа заведението, вече почти пусто.
— Странно е да се мисли за това като за резултат от все още неизвършените ни дела. Че всичко е преплетено едно в друго. — Той премигна, замислен за предишни случаи, когато се бе хранил в заведението. — Онази печка с въглища — откога е тук?
— От години, предполагам. Изглежда е някаква запазена марка. Държи топло през зимата и е по-евтина от газта или електричеството. Освен това могат да готвят по всяко време на деня, а не само когато по режим има ток. Пък и клиентите имат какво да гледат, докато чакат поръчките си.
— Да, въглищата са перспективата за стара Англия — промърмори Питърсън, очевидно повече на себе си, от колкото на Маркъм. — Обаче не е удобно.
— Кога сте следвали тук?
— През 70-те. Не съм се връщал много често.
— Много ли са се променили нещата?
Питърсън замислено се усмихна.
— Смея да заявя, че моите стаи не са се променили особено. Живописната гледка към реката и мухлясването на всичките ми дрехи от влагата… — Той се отърси от носталгичното си настроение. — Скоро трябва да се връщам в Лондон.
Пробиха си път през студентите до вратата и излязоха на улицата. Лъчите на юнското слънце ги заслепиха след мрачната атмосфера на кръчмата. Те спряха за миг на тесния тротоар и запремигваха. Минувачите слизаха на улицата, за да ги заобиколят, а велосипедистите свиваха покрай тях с остър звън. Двамата тръгнаха наляво към „Кингс Пърейд“. На ъгъла срещу черквата спряха, за да погледнат витрините на книжарницата „Боус & Боус“.
— Имате ли нещо против да вляза за малко? — попита Питърсън. — Искам да потърся нещо.
— Моля. Аз също ще дойда. Маниак съм на тема книжарници и никога не ги подминавам.
Книжарницата „Боус & Боус“ беше почти толкова претъпкана, колкото и преди това кръчмата, но посетителите разговаряха тихо. Двамата предпазливо се движеха между групичките студенти в черни тоги и пирамидите от изложени книги. Питърсън посочи една не толкова централна маса в дъното на магазина.
— Виждали ли сте това? — попита той, като взе един том и го подаде на Маркъм.
— Книгата на Холдрън ли? Не, още не съм я чел, но разговарях за нея с него. Добра ли е? — Маркъм погледна заглавието, отпечатано с червено върху черната корица: „География на бедствието: геополитика на човешкото измиране“ от Джон Холдрън. Долу вдясно имаше малка репродукция на средновековна гравюра, изобразяваща ухилен скелет с коса. Ученият я запрелиства, спря на едно място и се зачете. — Вижте тук — каза той и подаде книгата на Питърсън. Другият хвърли поглед на таблицата и кимна.