Пейзажите на времето

Ренфрю изми ръцете си в умивалника.

— Съвсем вярно. Проблемът е, че бразилците изсичат огромни площи от джунглата си, за да открият пространство за захарна тръстика. И така намаляват броя на растенията, които могат да поглъщат въглероден двуокис от въздуха. Това обяснява промените в световния климат, парниковия ефект, валежите и така нататък.

— Съветът ли измисли тези неща?

— Не, не, изследователски екипи из целия свят. Съветът просто води политика на компенсиране на проблемите. Мандатът на ООН, извънредните правомощия и всичко останало.

— Твоят господин Питърсън трябва да е много влиятелен човек.

Ренфрю сви рамене.

— Според него било чист късмет, че Обединеното кралство има силен глас. Единствената причина за това била, че все още имаме изследователски екипи, които работят по очевидно жизненоважни проблеми. В противен случай сме щели да се наредим до Нигерия, Виетнамския съюз или някоя друга треторазрядна държава.

— Онова, което правиш ти — как го нарече, „очевидно жизненоважно“ ли е?

Ренфрю се засмя.

— Не, това е дяволски ясно. Питърсън отклони малко финанси към мен, но го прави като някаква лична шега, мога да се обзаложа.

— Много мило от негова страна.

— Мило ли? — Ренфрю избърса ръце и се замисли. — Той е интелектуално заинтригуван, сигурен съм, но не е от онези интелектуалци. По-скоро бих казал, че става дума за честна сделка. Той се забавлява, а аз получавам парите му.

— Но сигурно смята, че ще успееш.

— Мислиш ли? Може би. Самият аз не съм сигурен, че ще успея.

Марджъри изглеждаше шокирана.

— Тогава защо изобщо си се захванал?

— Заради добрата физика. Не зная дали можем да променим миналото. Никой не знае. В това отношение науката е в пълен хаос. Ако проучванията на практика не бяха напълно преустановени, с проблема щяха да се занимават мнозина. Аз имах шанса да извърша окончателните експерименти. Ето я и причината. Наука, мила.

Марджъри се намръщи на думите му, но не отвърна нищо. Ренфрю разгледа работата си. Жена му делово започна да подрежда буркани по лавиците. Всички бяха с гумен уплътнител и метална пристягаща скоба. Вътре като неясни петна плуваха зеленчуци. Ренфрю намираше гледката определено за убиваща апетита.

Марджъри рязко се обърна със сбърчено от загриженост лице и каза:

— Ти го лъжеш, нали?

— Не, мила, аз — как се казва? — поддържам високо равнището на очакванията му.

— Той очаква…

— Виж, Питърсън се интересува от проблема. Аз не съм отговорен, че съм налучкал истинските му мотиви. За Бога, следващия път ще седи до теб на дивана и ще бъбри за ранното си детство.

— Аз изобщо не го познавам — вцепенено отвърна тя.

— Точно така, виждаш ли, този разговор няма основание.

— Ти беше този, който го започна. Ти…

— Почакай. Онова, което не разбираш, Мардж, е, че всъщност никой не знае каквото и да е за тези експерименти. Не можеш да ме обвиняваш в лъжливи реклами. Пък и Питърсън изглежда толкова заинтригуван от смущението, което получаваме, колкото и самия, тъй че може и да не съм го разбрал.