Пейзажите на времето

Той я взе и тръгна да търси Маркъм. Момичето разговаряше с две свои приятелки, застанало с гръб към него. Събеседничките й се смееха и го зяпаха. Очевидно й казаха, че ги наблюдава, защото тя се обърна и го погледна. Наистина беше изключително красива. Питърсън взе внезапно решение. Маркъм прехвърляше научната фантастика.

— Имам няколко задачи — каза му Питърсън. — Защо не тръгнете пръв и не кажете на Ренфрю, че ще пристигна след половин час?

— Добре, чудесно — отвърна ученият. Питърсън го наблюдаваше, докато излезе през вратата с атлетична стъпка и изчезна в уличката зад сградата, известна като „Училищата“.

После отново потърси момичето, което в момента обслужваше друг клиент, студент. Питърсън я наблюдаваше как изпълнява друг усвоен трик — бе се навела напред повече от необходимото, за да прочете някаква разписка, съвсем достатъчно, че студентът да може да погледне в деколтето й. После се изправи и съвсем безцеремонно го зяпна, докато му подаваше книгата в бяла хартиена торбичка. Студентът излезе с объркано изражение на лицето. Питърсън улови погледа й и вдигна в ръка книгата. Тя затвори касовия си регистър и се приближи.

— Да? — попита момичето. — Решихте ли вече?

— Така ми се струва. Ще взема тази книга. А може би ще сте в състояние да ми помогнете и с нещо друго. Живеете в Кеймбридж, нали?

— Да. Вие не живеете ли тук?

— Не, от Лондон съм. Представител съм на Съвета. — Той незабавно се презря за думите си. Все едно да стреляш по заек с топ. Никаква изтънченост. Така или иначе, сега цялото й внимание беше насочено към него, тъй че спокойно можеше да се възползва. — Чудех се дали бихте ми препоръчали някакъв добър ресторант?

— Ами, например „Синият глиган“. Има и един френски ресторант в Грантчестър, който се предполага, че е добър — „Le Marquis“. И един нов, италиански — „Il Pavone“.

— Ходили ли сте в някой от тях?

— Ами, не… — Тя леко се изчерви и Питърсън разбра, че съжалява, задето се е изложила. Той отлично съзнаваше, че момичето посочва трите най-скъпи ресторанта. Не беше споменала неговото любимо заведение — то не бе толкова ефектно и скъпо, но предлагаше отлична храна.

— Ако трябваше да избирате, къде щяхте да отидете?

— О, в „Le Marquis“. Изглежда чудесно място.

— Следващия път, когато намина от Лондон и ако не сте заета, ще приема за огромна услуга, ако обядвате с мен. — Той интимно й се усмихна. — Доста е тъпо да пътуваш сам, да се храниш сам.

— Наистина ли? — задъха се тя. — О, искам да кажа… — Момичето усилено се мъчеше да потисне триумфалното си възклицание. — Да, с най-голямо удоволствие.

— Чудесно. Ако е възможно да получа телефонния ви номер… — Тя се поколеба и Питърсън предположи, че няма телефон. — Или ако предпочитате, просто мога да намина покрай магазина преди това.