Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— И защо?
— Те интерферират помежду си. Създават пресечена мрежа от локални пикове и спадове. Там, където пиковете и спадовете на отделните модели съвпадат, те взаимно се подсилват. Но там, където пиковете на първия камък срещнат спадовете на втория, те се унищожават. Водата не се движи.
— А-ха. Добре.
— Уилър и Фейнман доказват, че когато бъде ударена от предната вълна, останалата част от вселената действа като множество камъни, хвърлени в езерото. Предната вълна се връща назад във времето и предизвиква всички онези други вълни. Те интерферират помежду си и резултатът е нулев. Нищо.
— О. Накрая предната вълна унищожава сама себе си.
Изведнъж от стереоуредбата на „Каприз“ загърмя музика: „И Дявола танцува — туп, туп — с Жана Д’Арк…“
Питърсън извика:
— Намалете това, чувате ли?
Музиката заглъхна. Той се наведе напред.
— Много добре. Вие ми обяснихте защо не действа предната вълна. Общуването във времето е невъзможно.
Маркъм се ухили.
— В основата на всяка теория се крие някакво предположение. Проблемът с модела на Уилър и Фейнман е, че всички онези трептящи електрони във вселената в миналото може да не излъчват назад точно правилните вълни. При радиосигналите наистина е така. При тахионите — не. Уилър и Фейнман не са знаели за тахионите — за тях дори не са подозирали до към средата на 60-те години. Тахионите не се абсорбират по правилния начин. Те не взаимодействат с материята като радиовълните.
— Защо?
— Те са друг вид частици. Още преди десетилетия двама души — Фейнбърг и Сударшан — си представяли тахионите, но никои не успял да ги открие. Изглеждало прекалено невероятно. Но те имали имагинерна маса.
— Имагинерна маса ли?
— Да. Не го взимайте прекалено сериозно.
— Изглежда ми сериозна трудност.
— Всъщност не е. Масата на тези частици не е такава, каквато ние бихме нарекли „откриваема“. Това означава, че не можем да спрем един тахион, защото той винаги трябва да се движи по-бързо от светлината. И така, щом не можем да го спрем в лабораторията, няма как да измерим масата му в покой. Тя може да се измери единствено като го сложим на везните и го претеглим — което е невъзможно, ако се движи. При тахионите можем единствено да измерим движението — тоест удара.
— Имали сте оплаквания от храната, сър? Аз съм управителят.
Питърсън вдигна поглед и видя висок мъж в консервативен сив костюм, застанал до масата им и сключил ръце на гърба си във военна стойка.
— Да. Всъщност предпочитам да не я ям, заради онова, което тя причини на онази дама преди малко.
— Не зная какво е яла дамата, сър, но бих сметнал вашето…
— Е, аз пък знам. Определено приличаше достатъчно на това, което поръча приятелят ми тук, за да му стане неприятно.
Управителят леко тръсна глава в отговор на маниера на Питърсън. Потеше се и имаше припрян вид.
— Не разбирам защо подобната храна би трябвало да…
— Аз пък разбирам съвсем ясно. Жалко, че вие не можете.
— Страхувам се, че ще трябва да ви обвиним…
— Чел ли сте последните директиви на Министерството на вътрешните работи за вносните храни? Аз съм взел участие в написването им. — Питърсън втренчено изгледа управителя. — Предполагам, че купувате голяма част от вносното си месо от местен доставчик, нали?
— Ами, разбира се, но…
— Тогава навярно знаете, че има строги ограничения за периода на съхраняването му преди да го използвате?
— Да, убеден съм… — започна управителят, но се разколеба, когато забеляза изражението на Питърсън. — Е, всъщност напоследък не чета много онези разпоредби, защото…
— Струва ми се, че ще трябва да бъда по-внимателен в бъдеще.
— Не съм сигурен дали дамата наистина е яла някакво вносно месо, или…
— Ако бях на ваше място, щях да проверя.
Мъжът рязко загуби военната си стойка. Питърсън уверено го погледна.
— Е, мисля, че можем да забравим за недоразумението, сър, в светлината на…
— Наистина — кимна Питърсън в знак, че е свободен да си върви. После се обърна към Маркъм. — Все още не сте ми дообяснил онова нещо за дядото. Щом тахионите могат да пренесат съобщение в миналото, как избягвате парадоксите? — Питърсън не спомена, че е обсъждал въпроса с Пол Дейвис в Кралския колеж, но не е разбрал нищо. Той изобщо не беше сигурен, че в тези идеи има някакъв смисъл.
Маркъм сбърчи лице.
— Не е лесно за обяснение. За ключа са подозирали още преди десетилетия, но никой не го е разработил в конкретна физическа теория. Дори в първата статия на Уилър и Фейнман има едно изречение: „Необходимо е само описанието да е логически последователно“. С това са искали да кажат, че нашето чувство за потока на времето, който винаги се движи в една посока, е предубедено. Физичните уравнения не споделят нашите предразсъдъци — те са симетрични по отношение на времето. Единствения стандарт, който можем да използваме за даден експеримент, е дали той е логически последователен.