Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Осъзнала това, тя се издигаше все нагоре и нагоре, понесена от топлата приливна вълна на живота, и отново изплава на повърхността на сегашното си съществувание Стаята около нея тънеше в пълна тишина; лицата на двамата мъже до нея бяха озарени от прозрение също като нейното. Тримата дишаха спокойно и ритмично като един човек — станаха и излязоха мълчаливо от тази стая — новопосветени да служат живот след живот на една висша цел, която за миг почти бяха започнали да разбират.
Четвърта глава
НАДВИСВА БУРЯ
1.
Прохладен ветрец шумолеше в листата на дърветата. Туптяща, зеленозлатиста светлина проникваше през кланите и танцуваше по тревата. Раджаста вървеше по оградената с храсти алея и си мислете каква красива картина представляват тримата, седнали под високото дърво — Деорис, седнала на малко столче, четеше на глас от някакъв свитък — дребничка, с тъмни къдрици, тя почти се губеше в сенките; лицето на Микон бе станало толкова бледо, че бе почти прозрачно и излъчваше особено сияние; седнала между двамата, Домарис приличаше на укротен пламък — лицето й излъчваше покой като планинска езеро.
Обутите в сандали крака на Раджаста се движеха напълно безшумно по тревата и той можа да постои известно време, загледал в тримата от време на време се заслушваше в глас на четящата Деорис, но вниманието и мислите му кръжаха най-вече около Микон и Домарис.
Деорис спря да чете. Микон вдигна глава и се обърна към Раджаста — приветлива усмивка огря изпитото му лице.
Раджаста се засмя.
— Братко, би трябвало ти да заемеш поста Пазител! Никой освен теб не ме забеляза! Насядалите под голямото дърво се разсмяха. Жрецът на Светлината пристъпи напред и направи знак на двете момичета да не стават. Той спря за момент, за да погали с обич къдравата глава на Деорис, и каза:
— Какъв освежаващ бриз!
— Освежава, но и предупреждава за наближаваща буря — отвърна Микон. Всички замълчаха, а Раджаста спря замисления си поглед върху лицето на атланта. „За каква ли буря говори? Предстоят ни много по-големи неприятности от лошото време“.
Домарис се размърда обезпокоено. Природната й свръхчувствителност, съчетана с промяната на отношенията им с Микон, бе довела до почти пълно, едва ли не плашещо сливане на мислите им. Тя долавяше — мислите и настроенията му понякога по-бързо от него самия. Безпогрешно чувстваше всяко трепване на душата му. Любовта, която ги свързваше, омаловажаваше всякаква друга привързаност. Разбира се, тя продължаваше да обича все така Деорис, а и почитта й към Раджаста не бе намаляла — по отчаяната нужда на Микон от нея бе винаги на първо място, защото будеше инстинктивното я желание да го закрили. Тази любов я поглъщаше всецяло, защото единствено Домарис бе способна на такова, почти катастрофално себеотрицание.
Разбира се, Раджаста отдавна познаваше тази черта на ученичката си, но едва на сега осъзна, че тъкмо той, който я бе посветил в Мистериите, бе длъжен да й посочи този своеобразен недостатък в характера й. А как можеше да го стори, като знаеше каква е любовта, която го предизвиква?
„Въпреки всичко“, упрекна се той, за Домарис бе вредно да съсредоточава до такава степен цялата си същност върху едно-единствено човешко същество, колкото и голяма нужда да има то от нея. Но същевременно осъзна, че не е зле и той самият да научи най-сетне този урок.
Раджаста седна на тревата до Микон, постави ръка върху отпуснатите пръсти на принца, и ги обгърна леко и успокояващо. След миг опитното му докосване улови издайническо потрепване и Раджаста поклати тъжно глава. Макар че Микон външно даваше вид на почти напълно здрав, истината бе много по-различна.
В същия миг треперенето намаля, после спря, сякаш някой бе затръшнал гневно врати пред болката. Този път Микон не се противопостави на силата на Раджаста, позволи й да успокои измъчените му нерви, отпусна се и се почувства укрепнал. Усмихна се на жреца с благодарност, но лицето му веднага възвърна сериозното си изражение.
— Раджаста… трябва да те помоля за нещо. Не прави повече опити да раздаваш правосъдие заради това, което ме сполетя. Вярвай ми, усилията ти няма да имат плод, а ако имат, той ще бъде горчив.