Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Раджаста, възвърнал си дар слово, възкликна:
— Но той е луд за връзване!
Риведа се позасмя.
— Съжалявам за сцената. На моменти се държи съвсем естествено и говори като нормален човек. Но започнеш ли да го разпитващ, сякаш намира убежище в лудостта си. Ако намериш намерим начин да разговаряш с него, без да го питаш за нищо…
— Ще ми се да ме беше предупредил — Раджаста бе искрено разстроен. — Нали каза, че дава правилните отговори…
Риведа сви рамене.
— Нашите знаци нямат формата на въпроси и отговори — отговори той. — Поне е в състояние да издаде никому тайните ни. Вие от Храма на светлината нямате ли тайни, Раджаста?
— Нашите тайни могат да бъдат разкрити от всеки, който търси отговора с чисто сърце.
Студените сиви очи на Риведа блеснаха оскърбено.
— Затова пък нашите тайни са много по-опасни ш ни се налага да ги пазим внимателно. Безобидните мистерии на Храма на Светлината, безконечните ви церемонии и ритуали — действително, дори ако незнаещ се забърка в тях, не би навредил никому! Но ние работим с могъщи сили и ако ги опознае слаб човек, неспособен да ги опази в тайна, стават такива неща, каквито са се случили с приятел Микон от Ахтарат! — и той ожесточено добави: — Тъкмо ти би трябвало да знаеш най-добре защо така ревниво пазим тайните си и допускаме до тях само хора, които имат сила да ги понесат!
Устните на Раджаста трепнаха в усмивка.
— Такива като твоя луд хела ли?
— Той вече ги познава; това, което ние сме длъжни да сторим, е да го държим при нас, за да не му позволим да злоупотреби с тях в лудостта си. — Гласът на Риведа беше сух и категоричен. — Не сме деца, за да си бърборим за идеали. Виж Микон… ти го почиташ, аз също дълбоко го уважавам, ученичката тя — как й беше името? — Домарис — направо го обожава, но какво е той всъщност? Бледа сянка на самия себе си.
— Такава е цената на съвършенството — каза много тихо Раджаста.
— Той ли? В такъв случаи лудият ми хела е по-щастлив. Микон, за съжаление — Риведа се усмихна, — е все още в състояние да мисли и да си спомня…
Внезапен гняв обзе стария жрец.
— Достатъчно! Микон е мой гост и ще те помоля да намериш друг прицел за езика си! Обърни внимание на пороците в ордена си, вместо да се надсмиваш над по-добрите от теб!
Той обърна гръб на Риведа и излезе от стаята. Твърдите му крачки бавно заглъхнаха по каменния коридор; той така и не чу сподирилия го смях на Сивия маг.
Трета глава
ЗАВИНАГИ
1.
Стаята на свещения съюз имаше големи прозорци на всяка стена. Таванът бе висок и сводест, украсен със сложни мозаични плетеници. Мебелите бяха малко и прост Пробягващите по тях сенки и бледата лунна светлина придаваха на цялата сцена неуловим, въздушен чар. Високо в стената имаше малък овален прозорец, който насочваше лунните лъчи право към олтара — там пламтеше и пулсираше блед пламък.
Домарис влезе през сводестата врата. От едната й страна вървеше Микон, от другата — Раджаста. Двамата мъже поеха мълчаливо ръцете й и я поведоха към три ниски столчета, поставени пред олтара.
— Коленичи — прошепна Раджаста и копринените одежди на Домарис прошумоляха меко, докато тя се отпускаше на колене. Микон пусна ръката й и постави своята върху сведената й глава.
— Велики, незнайни Създателю, дари мъдрост и смелост на тази жена! — започна да се моли Микон. Макар и тия, звучният му глас отекна във всички кътчета на стаята. — Дари й покой и прозрение, Непознаваеми първоизточнико!
Микон отстъпи една крачка и Раджаста зае мястото му.
— Допусни я до истинното познание, дай й ясен взор, за да върви докрай към целта — поде жрецът на Светлината. — Нека израсне духом, нека има сили да напълни дълга си. Ти, който си неясен, приеми я до себе си, озари духа й!
Раджаста свали ръка от главата на Домарис и също отстъпи назад.
Нищо не нарушаваше мълчание, Домарис се почувства съвсем сама на издигнатата платформа пред олтара, макар че не бе чула нито стъпки, нито шумолене на роби, които биха съпровождали излизането на Микон и Раджаста. Чуваше само глухото пулсиране на кръвта си, равномерните удари на сърцето си, които постепенно сляха ритъма си с равномерното потрепване на пламъка върху олтара. Тогава двамата мъже отново застанаха до нея, помогнаха й да стане и я сложиха да седне между тях.
Положила отново ръце в ръцете им, с лице, озарено от неземна хубост, Домарис имаше чувството, че лети към небето, че всеки момент ще докосне надвисналите ниско звезди. Равномерният, пулсиращ ритъм, едновременно звук и светлина, я изпълваше и поглъщаше. Всяко нейно усещане, всяко познание от натрупани досега опит, изчезвате, ставате ненужно и безполезно. Новото й съзнание бе в нея и около нея, хранеше се от същността й и бавно, много бавно, сякаш около нея течаха векове, пулсиращата светлина на звездите се сля с ударите на сърцето на земята. Домарис бе част от този ритъм; това бе тя; тя съществуваше.