Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Излезе от водата с нежелание и спря за миг, преди да престъпи прага. После влезе в преддверието и започна сериозно и съсредоточено да облича оставените там ритуални одежди — опитваше се да мисли само за предстоящата церемония и да пропъди от съзнанието си всякакви други мисля.
Влезе в голямата зала и остана за миг пред олтара, изпълнена със страхопочитание. Сетне завърза пояса на женствеността около кръста си, коленичи и отметна глава в страстна молба и смирение. Отчаяло търсеше думи, за да изкаже молбата си.
— Майко, Богиньо… — зашепна тя накрая. — Помогни ми да изпълня това, за което съм дошла на този свят. Помогни ми да изпълня обещанието ся…
Стори й се, че я обгръща топлина — също като майчина прегръдка. Кроткият образ на богинята й се усмихваше — очите й приличаха на очите на майка й, която Домарис едва си спомняше. Остана коленичила дълго, мълчалива, заслушана в тишината, докато странни видения се плъзгаха в съзнанието й — неясни и неразбираеми. Постепенно я изпълваше спокойствие и душевен мир, каквито не бе познавала досега — и който нямаше да я напускат до края на живота й.
5.
Слънцето отдавна бе залязло и звездите бяха извървели немалко от небесния си път, когато Деорис се размърда и разбра, че е много късно. Домарис сигурно се бе прибрала отдавна — ако изобщо имаше намерение да се прибира у дома.
Страхът отново отстъпи място на гнева: Домарис пак я беше забравила! Нещастна и изплашена, Деорис се върна в Дома на Дванадесетте, но установи, че Елара не знае нищо повече от нея самата — или най-малкото не желае да обсъжда е Деорис господарката си. Това не подобри пи най-малко настроението й — резките й отговори и капризните й заповеди скоро докараха обикновено търпеливата Елара до плач.
Деорис бе успяла да изтормози прислужниците дотолкова, че да се чувстват не по-добре от нея, когато пристигна Елис и влоши още повече нещата, като попита къде е Домарис.
— Откъде да знам! — избухна Деорис — Тя вече нищо не ми казва!
Елис се опита да успокои гневното момиче, но Деорис дори не пожела да я изслуша. Накрая Елис, която също не се отличаваше с особена кротост, не издържа:
— Тъй или иначе, не виждам защо Домарис трябва да е длъжна да сподели всичко с теб — нейните проблеми не са твоя работа, а освен това ти толкова си се разглезила, че си станала напълно непоносима! Ще ни се Домарис да се вразуми и да те постави най-сетне на място!
Деорис дори не се разплака, а само се сви на мястото си.
Елис беше вече на вратата, но се върна и се наведе над момичето.
— Деорис — каза ти разкаяно, — наистина съжалявам. Не исках да кажа… с жест, който бе извънредно необичайна за Елис проява на чувства, тя стисна здраво двете ръце на Деорис и продължи: — Знам, че си самотна. Нямаш си никого освен Домарис. Но вината е донякъде и твоя — би могла да имаш много приятели — и допълни меко: — Не бива да стоиш тук и да се самосъжаляваш. Лиза тъгува за теб. Не искаш ли да дойдеш и да си поиграеш с нея?
Неуверена усмивка се плъзна по устните на Деорис.
— Може би утре — отвърна тя. — Сега бих предпочела да остана сама.
Интуицията на Елис понякога граничеше с ясновидство. Внезапно пред очите й изплува картина, която я накара неволно да пусне ръката на братовчедка си и да се отдръпне.
— Няма да те разубеждавам — каза тя: после добави тихо, но настоятелно: — Помни едно — ако Домарис има право да решава съдбата си, ти също си самостоятелна личност. Лека нощ, котенце.
Когато Елис си тръгна, Деорис дълго се взира в затворилата се зад нея врата. Последните й думи, макар и съвсем обикновени, имаха като че ли някакво друго, скрито значение, но Деорис така и не можеше да разбере какво. Накрая си каза, че това са приумиците на Елис, и се опита на забравя за целия разговор.
Втора глава
ЛУДИЯТ
1.
Високо поставените неженени жреци обитаваш две малки сгради. Раджаста и Микон споделяха с още няколко жреци по-малката и по-удобната от двете. По право Риведа също трябваше да живее тук — по дали поради смирение или от някаква криворазбрана гордост магът бе предпочел да живее сред по-ниско поставените.
Раджата го откри в стаята му — скромно помещение, едновременно кабинет и спалня, което излизаше направо на двора. Магът пишеше задълбочено. Стаята бе оскъдно обзаведена, без следа от излишество или разкош. Отпред дворът бе настлан с обикновени тухли, нямаше фонтани, езерца или цветни лехи. От двете страни на голямото помещение имате две по-малки, където нощуваха помощниците на Сивия маг.
Беше топъл ден; вратите на повечето стаи бяха широко отворени, за да може застоялият въздух поне малко да се пораздвижи. Раджаста стоя известно време, взрян в пишещия Риведа, без той да го забележи.