Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
Сякаш в потвърждение на думите му зад решетките се разнесе оглушителен рев, който бе подет от останалите животни и скоро стените на галерията се разтърсиха.
Когато най-сетне шумът утихна, Хоукмун вдигна рамене и се обърна към изхода.
— Най-добре да намерим коне, за да ги впрегнем в колесницата.
— Все още ли не си разбрал, че трябва да ми се доверяваш? — учуди се рицарят. — Не казах ли истината за Червения амулет?
— Тази истина все още подлежи на проверка.
— А жените-войни — та не се ли подчиниха на амулета?
— Вярно е — съгласи се Хоукмун.
— Чудовищата на Лудия бог също са обучени да се подчиняват на онзи, който носи Червения амулет. Помисли, Дориан, какво ще спечеля, ако те излъжа?
Хоукмун вдигна рамене.
— Май съм станал прекалено подозрителен, откакто гостувах на благородниците от Тъмната империя. Не зная какво би могъл да спечелиш. Пък и вече се изморих да търся път за спасение — защо да не опитам това, което ми предлагаш… — при тези думи той доближи една от клетките.
Още щом дръпна резето и огромна космата лапа отмести вратата навътре. В отвора се показа глава — по-голяма от биволска, по-свирепа от тигрова, глава на озъбена котка, с лъскави жълти очи и жълтеникави зъби. Докато пристъпваше в коридора, от гърдите й се надигна заплашително ръмжене, а жълтите очи ги оглеждаха бдително. Гръбнакът на котката бе покрит с редица от остри шипове, жълти също като зъбите й, които се спускаха чак до опашката, завършваща накрая с остър като нож рог.
— Една легенда се превръща в реалност — произнесе смутено д’Аверк, изгубил обичайното си самообладание. — Това са ягуари-мутанти, били са използвани в Последната война от Азиакомуниста. Виждал съм ги само на картинка, смята се, че са изчезнали преди хиляда години, защото не можели да се размножават…
— Така е — кимна Рицаря в Мрамор и Злато. — Но затова пък живеят вечно.
Огромната глава се доближи до Хоукмун, опашката се надигна заплашително, а жълтите очи се втренчиха в амулета.
— Кажи й да легне — рече рицарят.
— Легни долу! — нареди Хоукмун и животното незабавно изпълни заповедта му, като затвори уста и дори склопи зловещите си очи.
Хоукмун се усмихна.
— Моите извинения, Рицарю. Добре, а сега да освободим и другите три. Оладан, д’Аверк…
Другарите му изтичаха да дръпнат резетата, а Хоукмун обгърна с ръка раменете на Изелда.
— Тази колесница, моя любов, — рече й той — ще ни откара у дома. — Сетне си спомни нещо. — Рицарю, забравих за моето старо седло — трябва все още да е на коня, ако онези крадливи псета не са го отмъкнали!
— Почакай тук — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато, обърна се и изчезна нагоре в тунела. — Ще го донеса.
— Остави на мен — вдигна ръка Хоукмун. — Аз знам къде е…
— Не — поклати глава рицарят. — Аз ще отида.
Хоукмун го погледна с подозрение.
— Защо?
— Защото от всички ни, само ти, благодарение на амулета, имаш власт над чудовищата на Лудия бог. Напуснеш ли галерията те ще се нахвърлят върху другите и ще ги разкъсат.
Хоукмун се подчини неохотно, а Рицаря в Мрамор и Злато изкачи тунела и се изгуби навън.
От съседните клетки излязоха още три котки, досущ като първата. Оладан ги оглеждаше, а на лицето му бе изписано нескрито напрежение.
— Дали пак да не им напомниш кой се разпорежда тук? — предложи той на Хоукмун.
— Долу! — нареди им Дориан и чудовищата се подчиниха. Той доближи първото, положи ръка на врата му и почувства яките мускули под плътната, мека козина. На ръст чудовищата бяха колкото едри коне, но със значително по-здрави мускули и неимоверно по-опасни. В едно нямаше съмнение — чудовищата не бяха предназначени да теглят колесницата, а да убиват и то безпощадно.
— Докарайте колесницата, — предложи Хоукмун — и да опитаме да ги впрегнем.
Д’Аверк и Оладан изтеглиха напред тежката колесница. Корпусът й беше обкован с черни платинени плочи, инкрустирани със злато и от него лъхаше на древност. Само кожените ремъци на поводите бяха относително по-нови. Поставиха ги на главите на чудовищата, които и сега не помръднаха, ако се изключи лекото прибиране на ушите, когато мъжете пристягаха твърде силно катарамите на поводите.
След като приключиха Хоукмун даде знак на Изелда да се качи в колесницата.
— Ще изчакаме рицаря да се върне, — каза той — и тогава тръгваме.
— Ами той къде е? — попита д’Аверк.
— Отиде да прибере седлото и багажа — обясни Хоукмун.
Д’Аверк вдигна рамене и нагласи шлема на лицето си.
— Нещо много се забави. Лично аз ще се почувствам истински щастлив, когато напуснем това мрачно място. Мирише ми на смърт и зли сили.