Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
— Дориан, послушай го — намеси се Изелда. — Ще ни убиеш всички! И тогава как ще помогнеш на граф Медни и Камарг?
Колесницата подскочи във въздуха и се стовари на пътя с оглушителен трясък. Едва ли някое друго превозно средство би издържало на подобен удар, от който всички пътници се раздрусаха до костите.
— Дориан! Обезумя ли? Рицарят никога няма да ни предаде. Толкова пъти ни е помагал. Може би са го нападнали войници на Тъмната империя. Може би те са му отнели седлото.
— Не — подуших някакво предателство още когато предложи той да отиде за седлото. Изчезнал е — и е взел със себе си подаръка на Ринал.
Но Хоукмун очевидно се беше поуспокоил, защото престана да размахва бясно камшика.
Постепенно колесницата забави ход и уморените чудовища престанаха да обръщат внимание на техния разгневен господар.
Д’Аверк взе поводите от ръцете на Хоукмун и изтощеният дук се отпусна на пода на колесницата.
Д’Аверк накара животните да спрат и те незабавно се проснаха на земята, като дишаха шумно.
Изелда погали косата на Хоукмун.
— Дориан — Камарг очаква от теб да го спасиш. Не зная каква е била тази машина, но съм сигурна, че едва ли би могла да ни помогне. А и ти все още притежаваш Червения амулет. Той сигурно ще ни бъде от полза.
Нощта бе тиха, озарена от ярката луна. Д’Аверк и Оладан слязоха от колесницата и тръгнаха да търсят дърва за огъня, като разтъркваха схванатите си мускули.
Хоукмун вдигна глава. Лунната светлина озари лицето му, с имплантирания в челото камък. Той огледа с тъжен поглед Изелда и направи вял опит да се усмихне.
— Благодаря ти, Изелда, за вярата ти в мен, но страхувам се, че ще са нужни повече от един дук Дориан, за да спечелят тази неравна борба, а с предателството си Рицаря ме лиши от последната надежда да…
— Няма никакви доказателства, че Рицаря ни е предал.
— Така е, но инстинктивно усещам, че е действал по предварително замислен план, целящ да ни изостави и да вземе машината. Вероятно той се е досетил за подозренията ми. Сигурен съм, че сега е далеч от нас. Не зная от какви подбуди е движен, може би те са далеч по-важни от нашите, но не мога да му простя. Той ме измами. Предаде ме.
— Ако е служител на Руническия жезъл, той сигурно знае много повече от теб. Може би иска да съхрани този предмет, или пък смята, че е твърде опасен за теб.
— Нямам доказателства дали е служител на Руническия жезъл. Всъщност, откъде да знам, дали не служи по-скоро на Тъмната империя!
— Станал си прекалено подозрителен, любов моя.
— Бях принуден от обстоятелствата — отвърна Хоукмун. — И така ще е, докато Гранбретан не бъде разгромен, или пък, докато не срещна гибелта си. — При тези думи той я притисна и положи изнурената си глава на рамото й.
На сутринта слънцето трептеше ярко в студения въздух. Мрачното настроение на Хоукмун си бе отишло със съня и всички бяха с приповдигнати духове. Стомасите им стържеха от глад и дори чудовищата се оглеждаха със свирепи погледи и облизваха муцуните си с езици. Оладан успя да измайстори набързо лък и стрели и потъна в гората да търси нещо за ядене.
Д’Аверк се покашля театрално, докато лъскаше шлема си с парче плат, което бе взел от замъка.
— Този западен въздух не действа никак добре на болнавите ми дробове — поде той. — Бих предпочел отново да сме на изток, пък било то и в Азиакомуниста, за която съм чувал, че била много цивилизована страна. Нищо чудно там да оценят по достойнство моите многобройни таланти и да ме издигнат на съответния пост.
— Виждам, че си изгубил надежда да получиш някаква награда от своя крал-император? — попита го ухилено Хоукмун.
— И да получа, ще е същата, каквато е обещал на теб — отвърна натъжено д’Аверк. — Ако този проклет пилот не беше оживял… пък и вече ме видяха при битката в замъка… Не, приятелю Хоукмун, опасявам се, че ще е нереално, ако за в бъдеще свързвам амбициите си с тези на Гранбретан.
В това време се появи Оладан, приведен под тежестта на двата убити елена. Всички наскачаха да му помагат.
— Два — с два изстрела — похвали се гордо той. — При това стрелите ги направих с подръчни материали.
— И един не ще можем да изядем — рече д’Аверк.
— Ами чудовищата — отвърна му Оладан. — Те също трябва да се хранят, инак въпреки Червения амулет, току виж си похапнали от нас.
Разрязаха по-големия елен и го хвърлиха на котките-мутанти, които набързо разкъсаха и погълнаха месото, а сетне замъркаха доволно. А междувременно стъкмиха огън за да изпекат месото.
Когато приключиха с яденето Хоукмун въздъхна и се усмихна.
— Казват, че добрата храна прогонвала всички грижи, — рече той — но досега не го вярвах. Чувствам се нов човек. Това е първото свястно ядене от месеци насам. Прясно изпечено дивечово месо — о, какво неописуемо удоволствие!