Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
Хоукмун сбърчи вежди.
— Влизайте и да видим с какво можем да залостим вратата. Едва ли ще ги задържи дълго, ако рекат да ни щурмуват.
— Няма ли друг изход? — попита д’Аверк.
— Мисля, че не — рече Хоукмун. — Всъщност, после ще му мислим.
От мрачните сенки изплува фигурата на Рицаря в Мрамор и Злато. Червения амулет се полюшваше в ръката му. Шнурът бе окървавен.
Рицаря в Мрамор и Злато застана пред Хоукмун и подаде амулета, като внимаваше да не го докосва. Зад тях Оладан и д’Аверк трупаха каквото намерят до вратата.
— Вземи — рече Рицаря. — Твой е.
Хоукмун отстъпи назад.
— Не го искам — няма да го взема. В това нещо се крие зла сила. То е причинило толкова много смърт и безумие — дори нещастният Сталников се превърна в негова жертва. Задръж го. Намери друг глупак да го носи!
— Ти си този, който трябва да го носи — разнесе се могъщият глас зад шлема. — Само ти можеш.
— Не желая! — Хоукмун посочи с ръка Изелда. — Този камък превърна моята любима в жадуващо да убива изчадие. Всички избити, които срещнахме по пътя, са жертви на неговата тайна сила. Всички — дори труповете в селото и нещастниците в двора на замъка. Нито един от онези, които ни нападнаха, не бе успял да запази разсъдъка си. — Той бутна назад полюшващия се амулет. — Няма да го приема. Не искам да имам нищо общо с него, пък дори и да е дело на Руническия жезъл!
— Може би си прав. Но това, което виждаш, е дело на хората — те са изопачили силата, скрита в камъка, използвайки я за да задоволят своите страсти. А твой дълг е да приемеш този дар — защото Руническия жезъл те е избрал за свой служител. Червения амулет няма да ти навреди. От него ще получиш само сила.
— Сила да унищожавам и да превръщам другите в безумци!
— Сила да вършиш добро — сила да се биеш с ордите на Тъмната империя!
Хоукмун се усмихна презрително. В този момент вратата се разтърси из основи и той разбра, че войниците на Гранбретан са пристигнали в замъка.
— Повече са от нас — рече Хоукмун. — Ще ми даде ли Червения амулет онази исполинска сила, която сега е необходима за да се измъкнем през единствения изход — където ни чака врагът?
— Амулетът ще ти помогне — произнесе уверено Рицаря в Мрамор и Злато и протегна ръка.
Вратата изскърца под ударите, които се сипеха върху нея отвън.
— Щом този амулет владее подобно могъщество, — попита Хоукмун — защо не го носиш ти?
— Защото не ми принадлежи. С мен ще направи същото, каквото стана с нещастника Сталников. Хайде, вземи го — Рицаря пристъпи напред. — Заради него дойде тук.
— Дойдох заради Изелда — за да я спася. И вече го направих.
— Тя бе тук заради камъка.
— Значи сте я използвали за да ме примамите…
— Не. Сам каза, че си дошъл, за да я спасиш, а отказваш единственото средство, което ще ти помогне да се измъкнеш от замъка. Падне ли вратата тук ще нахлуят свирепите орди на Тъмната империя и ще избият всички. Нищо чудно съдбата на Изелда да е дори по-страшна от твоята…
Вратата пропука. Оладан и д’Аверк отстъпиха назад с вдигнати саби. На лицата им се четеше отчаяние.
— Още миг и ще бъдат тук — обяви д’Аверк. — Сбогом, Оладан, сбогом и на теб — Хоукмун. Двамата не бяхте толкова досадни другари, колкото някои…
Хоукмун не откъсваше поглед от амулета.
— Зная ли…
— Довери ми се — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — И преди съм ти помагал в трудни моменти. Нима сега ще извърша нещо, което да ти донесе гибел?
— Гибел — не. Но ще ме постави в услуга на тъмни и зли сили. Откъде да знам, че наистина си посланик на Руническия жезъл? Имам само твоята дума. Как да съм сигурен, че не служиш на някоя страшна сила?
— Вратата всеки миг ще падне! — извика Оладан. — Дук Дориан, имаме нужда от помощта ти! Нека рицарят да избяга с Изелда, ако има друг път!
— Побързай! — извика Рицаря в Мрамор и Злато и протегна амулета. — Вземи го и спаси любимата си.
Хоукмун се поколеба за миг, после пое камъка. Той се сгуши в дланта му като куче в скута на своя господар — но куче, надарено с могъща сила. Сиянието му се усили неимоверно и озари залата до последното затънтено кътче. Хоукмун почувства как се изпълва със сила. Усещаше тялото си по-здраво и могъщо от когато и да било. Движенията му станаха светкавични. Умът му вече не беше замъглен от премеждията през последните дни. Той се усмихна, постави окървавения шнур на шията си, приведе се над Изелда, целуна я нежно по челото, сетне се обърна към вратата, стиснал оголената сабя в ръка и зачака тъмната орда отвън да я разбие на трески.
Не след дълго масивната порта се стовари с грохот и на прага застанаха задъханите кучета на Гранбретан, със свирепи тигрови маски, обсипани със сапфири и с насочени остриета към смелчагите, които ги очакваха в залата.