Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
През един януарски ден, когато бях съкратил разделящото ни разстояние до двеста и петдесет метра, на пясъка изникна втори раиран шезлонг. А на масата — втора чаша; празна, но подканваща. Махнах на непознатия и той първо ми махна в отговор, после посочи втория шезлонг.
— Благодаря, но още не мога! — извиках аз.
— Елате! — достигна до ушите ми. — Ще ви откарам обратно с количката за голф!
Усмихнах се. Илзе ме бе посъветвала да си купя такава количка, за да бръмча по плажа и да разгонвам чикчирикчетата.
— Днес няма да стане, но съвсем скоро ще ви навестя! И каквото и да е онова в каната, да знаете, че го пия с лед!
— Както кажеш muchacho! — отдаде ми чест мъжът. — Дотогава мами живота и го остави да те мами!
Помня всички изказвания на Уайърман, но в най-голяма степен го асоциирам с това. Може би защото още преди да узная името му и да стисна ръката му, чух: „Мами живота и го остави да те мами!“
III
Тази зима Фриймантъл не само се разхождаше; тази зима той започна да живее отново. И се чувстваше страхотно.
Една ветровита вечер, когато вълните щурмуваха брега, а раковините под къщата не си шепнеха, а направо си крещяха, взех следното решение — в момента, в който се уверях, че новият ми живот наистина е започнал, щях да занеса на брега Рийба, куклата за контролиране на гнева, да я полея със запалителна течност и да я изгоря. Щях да устроя викингско погребение на предишния си живот. И защо не?
Междувременно започнах да рисувам с бои и неусетно акварелите се превърнаха за мен в това, което е водата за пеликаните и чикчирикчетата. След седмица вече съжалявах, задето бях изгубил толкова време с цветните моливи. Изпратих на Илзе електронно писмо с благодарности за „ръчкането“ да си купя бои и тя ми отговори, че в тази насока не се нуждае от допълнително насърчаване. Също така ми писа, че „Колибри“ изнесли концерт в голямата църква в Поутъкет, щата Роуд Айлънд (нещо като загрявка за предстоящото турне) и паството изпаднало в див възторг. Всички бурно ръкопляскали и крещели „Алилуя!“ „Беше пълно с правостоящи, които се поклащаха — прочетох. — Това е баптисткия еквивалент на танцуването.“
Тази зима интернет (като цяло) и търсачката „Гугъл“ (в частност) станаха най-близките ми приятели, въпреки че пишех само с една ръка. Открих обаче само една карта на Дума Ки. Можех да се поразтърся и по-сериозно, ала нещо ме възпираше… засега. В момента се интересувах най-вече от необичайни събития, случили се на хора с ампутирани крайници, и се натъкнах на истинска златна мина.
Длъжен съм да отбележа, че макари да възприемах тези истории с известна доза скептицизъм, не отхвърлих напълно нито една. Защо ли? Защото не се съмнявах, че собствените ми странни преживявания имат пряко отношение към травмите ми — увреждането на зоната на Брока, ампутираната ми ръка или и двете наведнъж. Всеки момент можех да погледна портрета на Карсън Джоунс с неговата фланелка с номера на Тори Хънтър и бях абсолютно сигурен, че пръстенът, подарен на Илзе по случай годежа, е купен от Зейлс. Не тъй конкретни, ала също тъй убедителни доказателства бяха и картините ми, които ставаха все по-сюрреалистични. Наивните драсканици от предишния ми живот нямаха нищо общо с призрачните залези, които рисувах сега.
Изобщо не бях първият човек на света, който бе изгубил част от тялото си и бе получил нещо друго в замяна. Във Фредония, щата Ню Йорк, дървосекач бе отрязал ръката си в гората, ала успял да се спаси, понеже пристегнал кървящата си китка. Занесъл дланта си вкъщи, сложил я в буркан със спирт и я прибрал в мазето. Три години по-късно несъществуващата му длан премръзнала. Мъжът слязъл в мазето и открил, че прозорецът е разбит и зимният вятър духа в помещението, където държал стъкленицата. Когато бившият дървосекач поставил буркана пред камината, усещането за студ в дланта изчезнало.
Руски селянин от Тура — селце, захвърлено сред безкрайните сибирски простори, — изгубил лявата си ръка до лакътя след злополука с някаква селскостопанска машина. Оттогава насетне у него се проявила способността да открива вода. Окажел ли се в близост до подпочвени води, откъснатият крайник изстивал и пораждал усещане за влага. Според прочетените от мен статии намерих три) никога не грешал.