Имперски убийства
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Имперски убийства». Краткое содержание книги:
Но плановете му за укрепване на империята са сериозно застрашени от поредица убийства на куртизанки — красиви и изискани млади жени, чиито услуги са били търсени дори от самия император. Лицата на убитите са белязани с кървави кръстове.
За да защити доброто име на своя син и бъдещето на империята, императрица Елена прибягва до своята довереница Клавдия — племенница на кръчмар, една от множеството тайни агенти на императрицата. Младата жена тръгва по следите на убиеца, чиито престъпления могат да разклатят престола — но Клавдия има и свои сметки за разчистване…
— Как изглеждаше онзи подставен човек?
— Млад, тъмнокос, с тясно лице: един от онези отракани негодници от крайните квартали. Знаеше всичко за смъртта на Север; твърдеше, че е платил на една проститутка да го убие, а по-късно я удушил. Самата аз открих много малко за този свой тайнствен гостенин.
— Един от начините да откриеш повече — предложи Клавдия, — е да изпратиш войници в „Троянският кон“. Арестувай Локуста и я доведи тук, за да отговори на някои въпроси.
Елена тихичко се засмя:
— Вече сме помислили и за това. — Августата погледна към своя свещеник: — Струва ми се, че най-добре ще е поканим нашата гостенка.
Анастасий стана и тихо като сянка излезе през вратата. Върна се, придружен от една тъмна фигура и когато отстъпи встрани, Клавдия видя, че това беше жена — висока, със сурово лице, остър нос и рязко очертана уста, със сиви като стомана коси под качулката, която вече отмяташе. Тя коленичи на едно коляно с протегната в поздрав ръка.
— Седни, Локуста! — прошепна Елена. — Ти си сред приятели.
— Наистина ли?
Очите на Локуста се плъзнаха по Клавдия; тя напомни на девойката онази мозайка в Медиолан, на която беше изобразена една от харпиите53, със своя закривен нос и жестоки очи. Безмилостна и непочтена жена, реши Клавдия, чийто път е опасно да пресечеш.
— Защо съм тук, твое величество?
Гласът й беше носов и остър. Тя седна някак настрани и положи ръце върху коленете си. Отначало Клавдия помисли, че дрехите й са захабени; когато я огледа по-внимателно, разбра, че са от непресукана тъмна вълна. На ръката си носеше сребърна верижка. По пръстените на ръцете й проблясваха скъпоценни камъни.
— Сикарият! — властно изрече Елена.
— Не познавам такъв човек.
— Хайде, хайде, Локуста! Ако издам заповед за арестуването ти, изчезваш!
— Тогава ще изчезна, твое величество — с насмешка отвърна Локуста. — Но аз имам приятели, сенатори и адвокати, които ще попитат защо една невинна жена е била арестувана и затворена без процес. Аз съм римска гражданка.
— Знаеш ли кой е сикарият? — още веднъж заповеднически попита Елена.
— Чувала съм за него; убиец, който извършва неогласени екзекуции по нареждане на високопоставени лица.
— И често ли посещава „Троянският кон“?
— Ако го посещава, твое величество, аз нищо не знам за това.
— Мога да ти бъда приятелка — прошепна меко Елена. — Хайде, Локуста, ако имаш моето приятелство, няма да ти трябват никакви сенатори или адвокати.
— Сикарият е мъртъв! — сухо заяви вещицата. — Да, посещаваше кръчмата ми. Заплащаше ми добре. Срещаше се с хората си в една от външните пристройки. Избра я нарочно. Тя има странична врата и прозорци, и там трудно можеш да вкараш човек в капана. Гледа към кръстопътя.
— И ти ли се срещаше там с него?
— Идваха някакви хора със забулени лица, увити в плащове. Оставяха кесия с пари и къс пергамент вътре в нея. На него беше името на жертвата. Аз трябваше да го предавам.
— Лъжеш! — извика Клавдия.
Локуста смаяно опули очи.
— А кое си ти, момиченце?
— Слугиня на императора.
— Така ли? Така ли? — Локуста всмука въздух през зъбите си. — Защо не дойдеш в „Троянският кон“ и не ме наречеш там лъжкиня!
— Мисля, че сикарият е работил за един определен човек — прекъсна я Клавдия. — За мъртвия узурпатор Максенций или за цезаря Север.
Локуста се изкикоти.
— Права си, момиче. Север се назоваваше с много имена; сикарият просто работеше за него — тя леко се усмихна към императрицата. — Освен през последните дни, Августа. В „Троянският кон“ дойде един човек. Той донесе писмо с печата на сина ти: този път в него беше името на Север.
Един мускул започна да играе върху лицето на Елена, сигурен знак, че се опитва да овладее прочутия си избухлив нрав пред безочието на тази жена.
— Но всичко останало е вярно. Срещнах се със сикария в пристройката, дадох му торбичката и името. Той ми плати, а после си тръгна.
— И ти никога ли не се поинтересува кой е той?
— Ако знаех, ако дори само се правех, че знам, се съмнявам, че сега щях да бъда жива.
— Сикарият мъж ли беше или жена?
— Не знам.
Елена продължи да разпитва:
— А какво се случи през последните дни на Максенций, когато всичко беше с главата надолу?
— Всичко беше с главата надолу, както каза, твое величество. Чухме за смъртта на Север. — Локуста повдигна едната си вежда. — Войските настъпваха, твоят син влезе в Рим. Оттогава нито съм видяла, нито съм чула нещо за сикария.
53
Харпии (гр. „грабителките“, „похитителките“) — две или три същества, олицетворения на бурните ветрове и гении на бързата смърт, изобразявани като полужени-полуптици, в преносен смисъл — грозно и зловещо създание. — Бел.прев.