Имперски убийства
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Имперски убийства». Краткое содержание книги:
Но плановете му за укрепване на империята са сериозно застрашени от поредица убийства на куртизанки — красиви и изискани млади жени, чиито услуги са били търсени дори от самия император. Лицата на убитите са белязани с кървави кръстове.
За да защити доброто име на своя син и бъдещето на империята, императрица Елена прибягва до своята довереница Клавдия — племенница на кръчмар, една от множеството тайни агенти на императрицата. Младата жена тръгва по следите на убиеца, чиито престъпления могат да разклатят престола — но Клавдия има и свои сметки за разчистване…
— Ще оправя и теб, и приятелчето ти! — подвикна едната.
Парис се обърна, направи неприличен жест и побутна Клавдия към „Светилникът“, малка гостилница. Въздухът ухаеше на подправки и сладкиши, подът на трапезарията бе чист, имаше просторни сепарета и галерия над тях. Хората веднага започнаха да приветстват Парис, някои дори идваха да се ръкуват с него. Той самодоволно приемаше поздравите. Стопанинът отведе него и Клавдия в едно от сепаретата и им поднесе две чаши от най-доброто вино от Кампания, както се изрази. Млад мъж с танцуваща походка приближи към тях: имаше изпито лице, отпуснати устни и изпъкнали очи под ниско подстриганата руса коса.
— Парисе! — провлечено произнесе той и седна. Клавдия позна Йол — актьор прочут, докато не се пропи и не стана за посмешище на сцената.
— Знам те аз тебе! — изломоти той. — Значи, храбрият Парис се завърна!
— Какво? — полюбопитства Клавдия.
— Когато Максенций управляваше града — обясни Парис, — играх един мим в театъра. Север не го хареса, помисли, че се надсмивам на господаря му. И аз трябваше да бягам. Прекарах повечето време, като се криех в една изба. Не се върнах до пристигането на Константин. Ако нещо ме зарадва, то беше смяната на управлението!
— Винаги си бягал от ножове и кръв! — Йол отпи от чашата на Клавдия. Лицето му стана сериозно: — Би ли използвал влиянието си, Парисе? Търся си някаква работа.
— Тъкмо в момента имам нещо за теб! — Парис побутна една сребърна монета към него през масата. — Възнамеряваме да излезем през задния вход. Клавдия, гостите ни пристигнаха!
Група главорези с лакти си проправяха път към тях. Тя видя небръснати лица, неумолими очи. Парис стисна ръката й и я избута към вратата. Йол незабавно вдигна шумотевица, за да отвлече вниманието на преследвачите им. Двамата излязоха на уличката през едно външно стълбище.
— Идвай! — Парис вече не беше арогантен, безгрижен актьор. В неясната светлина лицето му изглеждаше бледо. Клавдия се подчини. Не за първи път избягваше убийци и начинът винаги беше един и същ: човек трябваше да се изплъзва и промъква, да внимава за капани по пътя, да завива и да се извърта. Колкото по-нататък бягаха, толкова повече Клавдия осъзнаваше колко изплашен е в действителност Парис. Сега беше неин ред да сграбчи китката му и да го побутва напред. После, сякаш в края на надбягване, двамата стигнаха до алеята при входа към Палатин. Тя видя стражи и конници. Двамата с Парис спряха до един фонтан и се огледаха: преследвачите им бяха изчезнали.
— Това ми е за последно! — увери я задъханият Парис, чието лице бе покрито с пот. — За последен път те каня на чаша вино. Другият път може ти да дойдеш при мен в театъра.
Наведе се и я целуна по челото.
— Парисе?
Той беше готов да си тръгне, но се обърна.
— Защо дойде да ме видиш тази вечер? Къде беше, когато убиха Фортуната?
Той въздъхна раздразнено:
— Клавдия, не съм идвал нито при теб, нито при Фортуната — вие двете дойдохте при мен. Не е ли така?
Клавдия се съгласи.
— Бях любопитен, исках да те проверя. Разбра ли?
Клавдия се засмя.
— Аз съм актьор — продължи Парис. — Мразя кръвопролитията и не давам пукната пара за императора. Избягах от Рим дълго преди Максенций и Север да умрат: харесвах Фортуната, но трябва да знаеш, че наскоро отсъствах от града за няколко дни. Фортуната беше жива, когато заминах. О, да! — Парис се засмя на слисването на Клавдия. — Зосина ме изпрати в неговата вила на Албанските хълмове край Рим — близо до града, ала на мен ми се видя твърде далеч. Върнах се в същия ден, когато се срещнах с теб. — Той потупа ключа, закачен на врата му: — Той е от касата ми; единственото, което искам, е да бъда богат.
Стисна ръката й и изчезна в тъмнината.
— Добре ли си?
Дежурният центурион от стражата приближаваше към нея, бронята му блестеше на светлината от факлите. Наведе се, обветреното му лице беше добро: за миг на Клавдия й се стори, че това е баща й.
— Да, да! — отвърна тя. — Добре съм. Единственото, което ми трябва, е да се наспя хубаво.
Когато пристигна в спалнята на прислугата, тя беше прекалено изморена, за да мисли за случилото се вечерта. Изми си ръцете, наплиска лицето си, сви се на леглото и веднага заспа.
На другата сутрин се събуди рано, бързо се приготви и събра вещите си във вързоп. Закуси в готварницата с вчерашен хляб и студена яхния, после се отправи към двора на двореца, където Руфин се готвеше да отиде в Колизея. Небето гореше в червени и златни цветове: сякаш целият Рим се беше пробудил и в един глас възвестяваше, че днес започват игрите. Всички, от най-нищожния роб до приближените на императора, щяха да присъстват, за да наблюдават грандиозната драма, изпълнена с кръв и смърт. В двора Клавдия веднага почувства царящата възбуда. Сирийци в червени туники седяха край голямата резбована носилка с отметнати завеси, която щеше да отнесе Руфин в Колизея. Облечени в бяло негри щяха да тичат пред носилката, а от двете й страни — за да държи потните тълпи на достатъчно разстояние от банкера — щеше да се движи малък военен ескорт под командването на офицер.