Заклинателят

Ригън кимна.

— Твоите отговори имат ли смисъл? — попита той. Да.

— Някой познат на Ригън ли си? Не.

— Чувала ли е за теб? Не.

— Нейна измислица ли си? Не.

— Реален ли си? Да.

— Част от Ригън? Не.

— Бил ли си някога част от Ригън? Не.

— Харесваш ли я? Не.

— Значи не я харесваш? Да.

— Мразиш ли я? Да.

— За нещо, което е направила? Да.

— Обвиняваш ли я за развода на родителите й? Не.

— Свързано ли е с родителите й? Не.

— С неин приятел? Не.

— Но я мразиш? Да.

— И наказваш Ригън? Да.

— Искаш да я нараниш? Да.

— Да я убиеш? Да.

— Ако тя умре, няма ли и ти да умреш? Не.

Този отговор разтревожи психиатъра и той замислено наведе очи. Размърда се леко върху леглото и пружината изскърца. В мъртвата тишина се чуваше само дрезгавото дишане на Ригън, излитащо сякаш от някакъв прогнил, зловонен ковашки мех. Съвсем близко. Но в същото време безкрайно далечно. И зловещо.

Психиатърът отново погледна грозното изкривено лице и в очите му трепна догадка, когато попита:

— Има ли нещо, което да направи, за да излезеш от нея? Да.

— Можеш ли да ми кажеш какво е? Да.

— Ще ми кажеш ли? Не.

— Но…

Изведнъж психиатърът ахна от болка, като осъзна с ужас и смайване, че Ригън е сграбчила тестисите му като в стоманени клещи. С разширени очи той опита да се изтръгне от тези ужасни нокти, но не успя.

— Сам! Сам, помогни ми! — изстена дрезгаво той.

Настана суматоха.

Крис се хвърли към ключа на лампата.

Доктор Клайн изтича напред.

Ригън отметна глава и се разкиска сатанински, после нададе вълчи вой.

Крис стовари длан върху ключа, после се обърна и видя трепкаща, черно-бяла картина като в забавен кадър: Ригън и двамата лекари се мятат по леглото сред хаос от преплетени крайници, диви гримаси, пъшкане и ругатни, вой, лай и отново онзи грозен смях. Ригън грухтеше и квичеше като прасе, цвилеше, после странният филм се завъртя все по-бързо, леглото жестоко се разтресе, Ригън отново извъртя очи и нададе пронизителен вопъл на ужас, изтръгнат от дъното на самото й същество.

Свлече се на леглото и загуби съзнание.

Нещо страховито и неописуемо напусна стаята.

Няколко зловещи секунди никой не помръдна. После, бавно и предпазливо, лекарите се отдръпнаха настрани. Двамата стояха и безмълвно гледаха Ригън, след това Клайн с безизразно лице се приближи до леглото, провери пулса на момичето и след като се увери, че е нормален, лекичко я зави с одеялото и кимна на Крис и психиатъра. Излязоха от стаята и отидоха в кабинета.

Известно време мълчаха и тримата. Крис седеше на дивана, а Клайн и психиатърът — на столове отсреща. Психиатърът замислено подръпваше устната си и се взираше в масичката за кафе с невиждащ поглед. Накрая въздъхна, вдигна очи и срещна помръкналия поглед на Крис.

— Какво става, по дяволите? — попита тя с измъчен, безсилен шепот.