Лицето [bg]

Итън се наведе, протегна ръка и спря водата.

Внезапно настъпилата тишина след шума на водата обяви присъствието му също толкова ясно, както ако беше изсвирил с фанфар.

Той се обърна нервно към входа на банята, очаквайки някакъв отговор, макар да не бе сигурен какъв би могъл да бъде.

Дори след спирането на водата от кабинката продължи да излиза пара, макар и на по-тънки струйки, и през стъклената врата се увиваше около Итън.

Въпреки влагата във въздуха устата му пресъхна. Залепнал за небцето му, езикът му се откачи с мъка, сякаш беше лента велкро.

Когато се отправи към вратата на банята, вниманието му отново бе привлечено от движението на мъглявото му и разкривено отражение в изпотеното огледало над умивалниците.

После видя невъобразимата форма, която го накара да се закове на място.

В огледалото под филма от кондензирана пара се мъдреше бледа фигура, също толкова замъглена като забуления образ на Итън, но все пак достатъчно ясна и наподобяваща очертанията на мъж или жена.

Итън беше сам. Един бърз оглед на банята не доведе до откриването на някакъв предмет или особеност в архитектурата, който изпотеното огледало би могло да изкриви така, че да заприлича на призрачна човешка фигура.

Той затвори очи. После ги отвори. Фигурата си стоеше.

Вече не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си, само на сърцето, което биеше по-бързо и по-силно от обикновено и като с парен чук блъскаше ли, блъскаше и изпомпваше кръв към мозъка му, за да го промие и проясни.

Разбира се, че въображението му беше придало значение на някакво безсмислено отражение в огледалото по същия начин както би му помогнало да съзре мъже, дракони и всякакви нереални същества сред облаците в лятното небе. Въображението. Разбира се.

Ала ето, че този човек, този дракон, каквото щеш го наречи, взе, че се помръдна в огледалото. Не много рязко, съвсем леко, но достатъчно, за да накара сърцето на Итън да замре между ударите.

А може би и движението беше илюзорно.

Той се приближи колебливо до огледалото. Не застана директно пред призрака, защото независимо от силния приток на кръв, който би трябвало да просветли разсъдъка му, Итън бе завладян от суеверното убеждение, че ще му се случи нещо ужасно, ако отражението му се слее с призрачната фигура.

Движението на мъглявото привидение трябва да бе илюзорно, ала ето че пак си го въобрази. Фигурата сякаш му махаше да се приближи към нея.

Итън не би признал на Хазарт Янси, нито на никого от полицаите от едно време, а може би дори и на Хана, ако беше жива, че когато протегна ръка да докосне огледалото, той донякъде очакваше да усети не влажно стъкло, а нечия ръка, допир от студения и отблъскващ отвъден свят.

Той избърса една дъга в мъглата, оставяйки блестяща водна следа.

Заедно с движението на ръката на Итън се движеше и призракът в огледалото, който се плъзгаше настрани от изчистената част. Той се държеше хитро зад прикритието на парата и застана директно срещу него.