Хартиеното момиче

— Трябва да зарежем някъде колата!

Бугатито летеше с пълна скорост по един тесен път, покрай който растяха евкалипти. На пръв поглед шерифът се беше отказал да ни преследва, но можехме да сме сигурни, че беше вдигнал тревога. И за наше нещастие един военноморски лагер на няколко километра правеше от това място свръхохранявана зона. С една дума бяхме зле.

Изведнъж глух шум, който се чуваше откъм небето, повиши още повече тревогата ни.

— Това дали е за нас? — разтревожи се Били.

Смъкнах стъклото и като подадох глава, видях един полицейски хеликоптер, който кръжеше над гората.

— Страхувам се, че да.

Исторически случай на превишена скорост, обида на силите на реда, бягство — ако от офиса на шерифа бяха решили на всяка цена да ни хванат, рискувахме много.

Били сви по първия горски път и откара бугатито колкото се може по-навътре, за да го скрие.

— Границата е на не повече от четиридесетина километра — казах. — Ще се опитаме да намерим друга кола в Сан Диего.

Тя отвори багажника, който беше препълнен с чанти.

— Това е ваше, сложих някои неща — каза тя, като ми подхвърли един стар „Самсонайт“ с твърди стени, който за малко да ме повали на земята.

Що се отнася до нея, принудена да избира, видях как се колебае пред планината от куфари, пълни с дрехи и обувки, които беше откраднала от гардероба на Орор.

— Добре де, няма да ходим на бал всяка вечер — казах, за да я накарам да побърза.

Тя грабна един голям платнен сак с монограм и едно сребърно куфарче за гримове. Обърнах се и тръгнах, но тя ме задържа за ръката:

— Чакайте, на задната седалка има един подарък за вас.

Повдигнах вежда, подозирайки нова лоша шега, но все пак бързо погледнах назад и открих под една плажна кърпа… платното на Шагал!

— Казах си, че сигурно държите на него.