Тя седна на предната седалка на колата — един „Фиат 500“ от 60-те години на миналия век, без никелирани, нито хромирани тасове, който Сантос, собственикът на гаража, който ни бяха препоръчали, се опитваше да ни продаде, все едно беше някаква семейна реликва:
— Разбира се, комфортът е малко оскъден, но можете да ми вярвате — колата е солидна!
— И все пак как можа да ви хрумне да я боядисате в това бонбонено розово!
— Колата беше на дъщеря ми — обясни мексиканецът.
— Ох — отговори Били, която си удари главата. — А може би искате да кажете, че това е по-скоро колата на барбито на дъщеря ви?
На свой ред и аз пъхнах глава в купето:
— Задната седалка е махната — установих.
— Така ще имате повече място за багаж!
Като се опитвах да го накарам да повярва, че разбирам нещо от коли, преглеждах фаровете, мигачите и състоянието на светлините.
— Сигурен ли сте, че отговаря на нормите?
— Във всеки случай на мексиканските норми.
Погледнах телефона си, за да видя колко е часът. Както беше предвидено, бяхме взели 28-те хиляди долара, но между оставянето на картината и пътуването с такси, докато стигнем до гаража, бяхме изгубили много време. Тази кола ставаше почти за автоморгата, но тъй като нямахме редовни документи, не можехме нито да наемем, нито да купим кола по законен начин. Освен това тя имаше предимството, че беше регистрирана в Мексико, което можеше да улесни преминаването на границата.
Накрая Сантос се съгласи да ни я отстъпи срещу 1200 долара, но ние трябваше да се борим повече от четвърт час, за да напъхаме един огромен куфар и нещата на мадам в толкова малко пространство.
— Не беше ли това колата, която наричаха „буркан за кисело мляко“? — попитах, като събрах всичките си сили, за да затворя капака на багажника.
— El bote de yogur? — преведе той, като се правеше, че не разбира връзката между приготвянето на млякото и строшеняка, който с удоволствие ни пробутваше.
Този път аз седнах зад волана и с известен страх поехме на път. Беше тъмно. Не бяхме на някое от най-приятните места в Сан Диего и ми беше малко трудно да се ориентирам в поредицата от паркинги и търговски зони, преди най-накрая да стигнем до шосе 805, което водеше към граничния пункт.
Гумите скърцаха, а носовото хъркане на мотора на фиата беше заменило яростното бръмчене на бугатито.
— Минете на втора, де — подсказа Били.
— Обръщам ви внимание, че вече съм на четвърта!
Тя погледна километража, който показваше, едва 70 км/ч.
— Настъпили сте газта докрай — установи тя ядосано.
— Отбележете, че така е сигурно, че няма да превишим разрешената скорост.
Както и да е, но нашата таратайка ни докара до огромния граничен пункт, който позволяваше да преминем в Тихуана. Както често се случваше, мястото беше претъпкано с народ и много оживено. Докато се нареждах на опашката „Само Мексико“, повтарях последните наставления към моята пътничка:
