Хартиеното момиче

— Карате прекалено бързо!

Движехме се вече три часа.

Първите сто километра пътувахме по крайбрежието: Нюпорт Бийч, Лагуна Бийч, Сан Клементе, но пътят край морето беше толкова натоварен, че след Оушънсайд поехме по магистрала Калифорния 78, за да минем напряко през Ескондидо.

— Карате прекалено бързо! — повторих, след като тя изобщо не реагира.

— Шегувате се! — възпротиви се Били. — Карам само със 120.

— Ограничението е за 90!

— Е, и? Това нещо работи добре, нали? — отвърна тя, като посочи антирадара, който Майло беше сложил.

Отворих уста, за да протестирам, когато една червена лампичка на страничното табло светна. Някакво тревожещо дрънчене се чу откъм мотора, последвано скоро от загуба на мощността, което принуди болида да спре движението си няколко метра по-нататък и ми даде възможност да излея целия гняв, който кипеше в мен:

— Наистина идеята да намерим Орор… знаех, че няма абсолютно никакъв смисъл! Никога няма да стигнем в Мексико: нямаме пари, нямаме стратегия, а сега вече нямаме и кола!

— Спокойно, не се изнервяйте, може би ще успеем да я оправим — каза тя и отвори вратата.

— Да я оправим? Това е бугати, не е колело…

Без да се смущава, Били вдигна капака и започна да ровичка вътре. И аз излязох от колата, като продължавах моята литания от упреци:

— … тия тъпи коли са нагъчкани с електронни системи. Нужни са куп инженери, за да установят и най-малката повреда. А на мен абсолютно ми писна — връщам се на стоп в Малибу.

— Във всеки случай, ако сте искали да ми изиграете номера с повредата, не успяхте — подхвърли тя, затваряйки капака.