Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
— Лекарство ли ти трябва, мастър? — изви глас тя, оглеждайки ме от глава до пети. — За ума или за тялото?
— Не, не искам лекарство; само някои отговори — отвърнах аз.
— Отговорите също струват пари — лицето й се изкриви в усмивка.
Аз размахах една сребърна монета пред очите на Рагуза и тя се опита да я сграбчи, но старият Шалот беше по-бърз.
— Какво искаш да знаеш?
— Ти ли се грижеше за началника на склада, докато беше болен? — попитах.
— Да, но за съжаление, не можах да му бъда от кой знае каква полза. Клетникът дойде тук във вторник, а в четвъртък вече беше мъртъв. Умря облян в пот, с бубони под мишниците и по слабините — старицата замахна във въздуха с тънките си, кокалести пръсти. — Няма лек за тази болест. Единственото, което успях да направя, е да му дам отвара от дилянка, за да заспи и да не се мъчи много.
— И си сигурна, че си се грижила точно за Алардайс?
Старицата се изкикоти.
— Че за кого другиго? Кой би се съгласил да се разболее на негово място, да пие моята отвара, а накрая и да умре? Ти да не си луд?
— Значи си сигурна, че е бил Алардайс, така ли? — настоях аз.
— Разбира се! — сопна се тя.
— А видя ли го да умира?
— Естествено, че го видях! Намерих го в стаята горе — Рагуза посочи към паянтовото стълбище в далечния край на стаята. — Чух някакъв трясък и се качих. Нещастникът почти се беше изхлузил от леглото, очите му бяха отворени, а от ъгълчето на устата му се процеждаше струйка кръв. Вонята беше нетърпима. След това изпратих да повикат сър Едуард Кембъл.
— И той дойде ли? — попитах аз.
— Този страхливец? Как ли пък не! Изкачи се до половината на стълбището, надникна в стаята и ми нареди да покрия мъртвеца с чаршаф. Така и сторих. На следващата сутрин двама войници отнесоха покрития труп до каруцата, която чакаше при Лъвската порта. Кълна се, горкият Алардайс беше по-мъртъв и от пън!
Аз се наканих да си вървя, но старицата ме хвана за ръкава.
— Обеща да ми платиш. В Тауър има много загадки, мастър, но смъртта на клетия началник на склада не е една от тях.
— Какво имаш предвид? — попитах аз, върнах се в стаята и затворих вратата след себе си. После пуснах сребърната монета в ръцете на Рагуза и потупах камата, която висеше на колана ми.
— Не ме заплашвай, мастър — отстъпи тя. — Годинките ми са поне седемдесет и очите ми са виждали всички велики господари, минали оттук — Едуард Четвърти, светла му памет, брат му Ричард Йорк, херцога на Бъкингам, бащата на настоящия крал… Всички те се стопиха като сенки, огрени от слънцето.
— А виждала ли си младите принцове? — попитах аз с любопитство.
— Да, горките момчета. О, гледаха ги добре, но ги държаха заключени в кулата Уейкфийлд. Видях ги да си играят на поляната, когато чичо им си присвои короната. После голямото легна болно с абсцес в устата. Помня, че го посетих и му дадох настойка от карамфил.
— Но иначе момчетата бяха в добро здраве, нали?
— Здрави и силни като теб, мастър — старицата вдигна рамене. — Един ден обаче просто изчезнаха и това беше краят на историята.
— Сигурно знаеш още тайни, а? — попитах. — Кажи ми, майко — ако всички порти и врати на Тауър са заключени и запечатани, може ли човек все пак да влезе или пък да излезе от крепостта?
— Човек — не, но вещица — да — подкачи ме тя. — Тя може да прелети над стените с метлата си.
— Вещиците ги горят в Смитфийлд, мадам.
— Да, а също и палачите — сбръчканото й лице придоби лукаво изражение. — О, всички знаем за какво става въпрос, мастър. Ужасът, който изживя сър Едуард Кембъл, когато отвори онова писмо, не е тайна за никого.