Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Как ли пък не! — възкликна Хорхаунд.

— Аз отидох — обади се Малоу. — Лечебницата се помещава в една малка двуетажна постройка. Алардайс беше настанен на втория етаж. Качих се горе, за да му оставя една кана с вино. Вратата беше отворена. Алардайс лежеше в леглото и приличаше на мокър парцал.

Бенджамин пресуши чашата си и я остави на масата.

— Това ли е всичко, което имате да кажете? — попита още веднъж той.

Палачите потвърдиха, така че ние им благодарихме и излязохме от кръчмата.

— Чудна компания, а, Роджър? — подкачи ме Агрипа.

— О, да, пълни непрокопсаници — озъбих се аз. — Палачите по принцип не са ми любимци, а пък тези съвсем не ми допаднаха. Господарю, нали забеляза, че отговорите им звучаха като заучени? Освен това повечето от тях са достатъчно образовани, за да напишат онези писма, и разполагат с достатъчно познати в града, които биха могли да им помогнат в пъкленото дело. Може би всичките са в играта, а Ъндършафт и Хелбейн са били убити, понеже са отказали да участват.

През очите на господаря ми премина сянка на съмнение.

— Признавам обаче, че нямам представа откъде може да са взели печатите и как са осъществявали връзка с външния свят, докато Тауър е бил заключен и запечатан.

— Което ни връща обратно към картите на Спърдж — рече Бенджамин, а после се накани да продължи напред, но изведнъж спря. — Роджър, защо попита палачите за началника на склада?

Аз направих гримаса.

— Просто се чудех, господарю. Възможно ли е Алардайс да не е мъртъв и разболяването и смъртта му да са само номер? Ами ако началникът на склада всъщност е излязъл от Тауър, за да действа от името на съучастника си вътре?

Бенджамин се усмихна.

— Явно ще трябва да се върнем в Тауър. Роджър, от теб искам да се срещнеш с онази старица, Рагуза, и да огледаш лечебницата. Междувременно двамата с Агрипа ще потърсим мастър Спърдж и ще поискаме от него да ни покаже чертежите и картите си.

Когато стигнахме до кралските покои в Тауър, Агрипа и Бенджамин отидоха да се видят със Спърдж, а аз прекосих поляната и заобиколих норманската крепост. После някакъв войник, който се беше излегнал на слънце и поправяше ризницата си, ми показа пътя и аз се озовах в някакъв пуст двор, покрит с напукани плочи, около които бяха прорасли бурени. В далечния край на двора, близо до стената, се издигаше малка сграда от червени тухли. Аз се приближих, бутнах вратата и надникнах вътре.

— Да те издоя ли си дошъл? — чу се някакъв дрезгав глас.

После от сумрака, който цареше в помещението, се показа някаква старица, която напрегнато се взря в мен. Доколкото ми е известно, не съм кой знае какъв красавец, но трябва да ви кажа, че и нея хич не я биваше. Мръснобялата й коса висеше на редки кичури до изгърбените й рамене, на мъртвешки бледото й лице се мъдреха малки черни очички, тънка уста и крив нос, а тялото й беше цялото покрито с дълга тъмна рокля, оплескана с кал. Ако ме попитате за името на някоя лондонска вещица, без колебание ще ви назова Рагуза. От старицата (или пък от мизерната стаичка, в която живееше) се носеше най-противната миризма, която можете да си представите, но въпреки това аз се опитах да не бърча нос. Рагуза ми се изсмя и се шмугна обратно в мрака. После чух изщракването на огниво и стаята тутакси беше осветена от дебела лоена свещ. Да ви кажа, по-добре да си бяхме стояли на тъмно. Тръстиката по пода беше мръсна и изглеждаше, сякаш не е сменяна от месеци; по стените бяха окачени евтини дрипи. В единия от ъглите имаше паянтово легло, а до него — някакъв очукан пън, който явно служеше за маса. В помещението нямаше кой знае каква друга мебелировка, но на една от стените бяха наредени множество лавици, върху които стояха старателно надписани малки и големи стъкленици. Старицата проследи погледа ми.