Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Но защо мистрес Ъндършафт би посегнала на мен? — попитах.

— Нали беше при Рагуза? — намеси се Агрипа. — Възможно ли е тя да те е проследила?

Аз си припомних тътрещата се походка на старицата и подутите й от артрит ръце и поклатих глава. Агрипа отново обърна странните си очи към мен.

— Какво си мислиш, добри ми докторе? — сопнах се аз. — Че в Тауър се спотайва някакво привидение?

Агрипа примигна, а после изведнъж се развесели. Когато се наведе да остави котката обратно на пода, долових странното ухание, което се носеше от дрехите му.

— Може и да се спотайва — рече добрият доктор тихо, вдигайки чашата си, — а може и принцовете да са още живи — той се засмя. — Само се шегувам, но въпреки това вярвам — той вдигна облечената си в ръкавица ръка, — че всичко се корени в съдбата на двете момчета. Рагуза каза ли ти нещо за тях?

— Каза, че под кралската менажерия имало таен тунел.

— Да — кимна Бенджамин, — картите на Спърдж ни разкриха същото. Всъщност тъкмо затова дойдохме при вълчата яма. Кембъл твърди, че изкопите, в които живеят тези зверове, някога са били римски канали, но изходите им отдавна били затворени.

— Аз лично мисля да се доверя на управителя — отвърнах.

— Някой ден ще трябва да проверим дали думите му са истина — предупреди ме Бенджамин, а после ме потупа по ръката. — Но не се тревожи, Роджър, преди да го сторим, ще се уверим, че вълците са затворени в клетка.

— А ти какво разбра за Алардайс? — попита ме Агрипа.

— Според Рагуза клетникът бил мъртъв като пън.

— Да, така ни казаха и палачите. Сутринта, в която тялото било изнесено, те били при Лъвската порта и видели войниците да го влачат по калдъръма, а после да го хвърлят в каруцата. Присъствал и някакъв съдебен пристав — Бенджамин описа същия мъж, когото бях срещнал в Смитфийлд. — Та той заявил, че трябва да се направи проверка, след което се покатерил в каруцата, повдигнал савана и обявил, че човекът е мъртъв.

Когато аз работех като събирач на трупове, покойниците обикновено се извличаха от къщите и се струпваха на купчина върху каруцата, но ако присъстваше и съдебен пристав, проверка винаги се правеше.

— Значи Алардайс наистина е умрял, а с него и моята теория! — възкликнах аз, разпервайки ръце. — Единственото, което ни остава, е да се върнем към двете писма, адресирани до краля и носещи печатите на един принц, който е считан за мъртъв от четирийсет години. Признавам, че всеки в Тауър може да е техен автор, като се започне от палачите и се стигне до Кембъл и помощниците му. От друга страна, споменатите люде не са можели да излязат от крепостта, за да си приберат хилядата лири от „Сейнт Пол“, да оставят онези две прокламации в Уестминстър и в Чийпсайд, нито пък да занесат второто писмо в абатството. Тоест — аз отпих от чашата си, — или съществува таен тунел, по който може да се влиза и излиза от Тауър, в което се съмнявам, или злодеят от крепостта има съучастник навън. Като се има предвид, че Алардайс е мъртъв, остава да е Ъндършафт, съпругата му или пък и двамата.