Петият етаж

Излязох от асансьора и свърнах наляво — в обратна посока на споменатата врата. Там, ако човек умее да се ориентира, имаше някакво подобие на арка, от която се влизаше в нещо средно между склад и работно помещение. По-скоро склад. Бюрото от зелен метал беше опряно в бежова стена. Човекът зад него беше с гръб към мен, наведен над някаква кантонерка.

— Здрасти, Уили — поздравих аз.

Неофициалният помощник на кмета изправи гръб.

— Не си този, за когото те мисля — обяви той, без да се обръща.

— Обърни се — подканих го.

— С удоволствие, но само когато чуя стъпките ти да се отдалечават по коридора.

Настаних се на единственото място за сядане — сгъваем стол с изпаднала гумена капачка на единия крак. Облегнах се назад и подхвърлих:

— Много хубав стол, Уили. Хайде, обърни се. Знаеш, че няма да мръдна оттук. Или може би предпочиташ да вляза направо при негово превъзходителство.

Уили Досън се обърна. В погледа му липсваха всякаква топлина и сърдечност.

— Кели.

— Уили.

Доста отдавна не го бях виждал, но времето явно беше благосклонно към него. Главно защото това не беше необходимо. Уили Досън беше някъде между четирийсет и смъртта. Кожата на главата му беше черна и лъскава, опъната плътно върху черепа. Беше почти плешив, развъдник на пърхот, свидетелство за което беше постоянното покритие от бели прашинки по раменете му, бюрото и всичко останало. Включително моя милост.

През по-голямата част от времето благородният пласт просто обогатяваше гардероба на Уили. Днешният ден не беше изключение. Костюмът му беше светлокафяв, със спортна кройка, доста поизносен от присъствието му сред обществото. Ризата му беше жълта, но аз се съмнявах, че това е оригиналният й цвят. Върху бежовата му вратовръзка личаха някакви фигурки. Присвих очи и установих, че принадлежат на Мерилин Монро. За пръв, а вероятно и за последен път по време на тази моя визита на лицето на Уили се появи нещо като усмивка.