Петият етаж

„Темпо“ беше утвърдено заведение, с прост бизнес план: да работи цяла нощ, за да поеме клиентите около Ръш Стрийт. Хората, които излизат от нощните барове, обикновено не са придирчиви към това, което е в чинията. Ако не мърда, значи можеш да го полееш с малко кетчуп и да се опиташ да го сдъвчеш. Настанихме се в едно сепаре близо до входа. Аз си поръчах бъркани яйца, а Мастърс се задоволи с препечени филийки и кафе.

— Защо не хапнеш като хората? — попитах след известно време аз.

— Загубих апетит.

Захапал клечка за зъби, детективът разсеяно зяпаше през прозореца. Преди час кръчмите по Ръш Стрийт бяха затворили и улицата бе затрупана с боклук. Иззад ъгъла се заклатушкаха четирима младежи, вероятно студенти, които се насочиха към нас.

— Хубава жена — каза Мастърс, докато сервитьорката поднасяше кафетата и препечените филийки на детектива.

— Моля?

— Имах предвид приятелката ти, съдийката Суенсън.

— По този въпрос ще мълчим — предупредих го аз. — За всичко, което се случи през нощта, най-вече за Рейчъл. Пълно затъмнение!

— По-точната дума е секретност, Кели.

Мастърс сложи малко масло върху една от филийките и остави кафето си да изстине. Студентите нахлуха в заведението и поискаха маса. Сервитьорката ми донесе бърканите яйца, а колежката й настани момчетата в дъното. Мастърс ги изчака да седнат и се върна към нашия разговор.

— Убийството на Брайънт — рече той.

— Вече е убийство? — вдигнах вежди аз.

— Наричай го както искаш. Родригес ми каза, че държиш на връзката с чикагския пожар.

— Колкото повече мисля за нея, толкова по-убедителна ми се струва.

Детективът сипа захар в кафето си. Направи го по старомодния начин — първо в лъжичката, а после в течността. Ръката му със захарницата леко потрепваше. Другата, с лъжичката, беше доста по-зле. Приключил с операцията, той разбърка кафето и отпи глътка.

— Струва ми се, че настъпваш нечии пръсти в кметството, Кели.

— И това те безпокои?

— Никак.

Отговорът дойде прекалено бързо. Така действа човек, който се страхува. Като възрастния репортер в Джолиет. Или упоритите детективи в Чикаго. Сервитьорката се появи с каничка в ръце и допълни чашите ни. Мастърс я изчака да се отдалечи.

— Работата е там, че ми остават година и половина до пенсия — допълни той. — Не ми се ще да я загубя.

— Ясно.

— Наистина ли ти е ясно?

— Така си мисля. Не е нужно да се забъркваш, Мастърс. И за Родригес важи същото.

Детективът кимна и отмести очи. Беше типичен представител на старата школа: квадратна брадичка, сини очи, късо подстригана коса стил „четка“. Приличаше на изрезка от плакат за набиране на полицейски кадри от седемдесетте, забравен прекалено дълго на стената. Пожълтял, с подвити краища, разкъсан на много места и покрит с лепенки.