Петият етаж
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Петият етаж». Краткое содержание книги:
Погледна към студентите в дъното и продължи:
— По-късно през деня отидохме в центъра и попълнихме съответните документи. След два месеца се разведохме. Оставих й всичко. Всъщност единствената ни собственост беше апартаментът, но на мен той не ми трябваше.
— Къде живееш сега?
— На „Ласал“. Държа под наем мебелиран апартамент.
— Как е?
— Ти как мислиш? — сви рамене Мастърс и се надигна. — Извинявай за момент.
Един от младежите се насочи към служебната маса. Риза с разтворена яка под яркочервен пуловер, бежов панталон. Сервитьорката му каза да се връща на мястото си, но момчето държеше да си поръча палачинки. Тя повтори думите си и му обърна гръб. Но той явно не беше свикнал да го пренебрегват.
Мастърс се изправи до него в момента, в който ръката му легна на рамото на жената. Рязък удар в тила го отхвърли към стената, а оттам на пода. Преди някой да реагира, Мастърс се наведе и изви китката му. Младежът се озова на колене, ругаейки на висок глас. Натискът върху китката му се усили — нагледна демонстрация на съотношението между подчинение и болка. Той не беше глупав и веднага разбра, че е по-добре да млъкне. Компанията остана на мястото си. Кандидати за герои липсваха. Пристъпих натам, просто за всеки случай.
— Платиха ли си сметката? — изръмжа Мастърс, обръщайки се към сервитьорката, която беше някъде по средата между кухнята и припадъка. Тя бръкна в джоба на престилката си и извади лист хартия.
— Тъкмо щях да им я нося.
Мастърс кимна с глава към компанията.
— Иди да си прибереш парите, госпожо.
Тримата внезапно изтрезнели колеги на пострадалия хвърлиха няколко банкноти на масата. Предполагам, че бяха достатъчни за една безплатна порция на приятелчето им. Всъщност това би било справедливо.
— Прибра ли ги? — подхвърли през рамо Мастърс.
Жената кимна и той пусна младежа, който не беше издал нито звук. Вероятно беше отличен студент.
— Вземайте си дрешките и изчезвайте! — изръмжа детективът. — Не само от заведението, но и от квартала!
Палецът му се стрелна към мен.
— Този човек е полицейски служител. Ако още веднъж ви види наоколо, ще се озовете на задната седалка в патрулката! А сега се махайте оттук! И да не съм чул дори звук!
Две минути по-късно отново бяхме в сепарето, освободени от присъствието на студентите.
— Нищо им няма — промърмори Мастърс. — Млади и пийнали, нищо повече. В това няма нищо лошо.
Сметката ни лежеше на масата, сгушена между корици от зелена кожа с емблемата на „Темпо“.
Мастърс напъха някакви банкноти и ги връчи на сервитьорката, без да се вслушва в протестите й.
— Извинявай за тъжната история, Кели. Не знам защо ти я разказах.
— Ще се оправиш ли? — попитах аз.
— Стъпка по стъпка. А, сетих се защо ти я разказах…
— Защо?
— Обичаш ли да си сам?
— Не мисля много по този въпрос — свих рамене аз.
— А трябва. Човек не бива да свиква със самотата. Съдийката е добра жена. Би трябвало да се замислиш.
— Тъй ли?
— Тъй. Добри жени не се срещат често. А още по-трудно е да ги задържиш. Трябва да се постараеш.
Напуснахме закусвалнята и спряхме на ъгъла. Мастърс предложи да ме закара, но аз предпочетох да се разходя.
— Както искаш — кимна той. Хладният въздух превръщаше дъха му в пара. — Дръж ме в течение за оная работа около кметството.
— Ще се наложи да направя едно посещение на петия етаж — рекох. — Още тази седмица. Искам да си поговоря с Джони Удс.
Детективът кимна и отключи колата си.
— Дръж ме в течение — повтори той.
Колата му се отлепи от тротоара и потегли. Мебелираната квартира на Ласал Стрийт беше на три преки оттук. Щеше да се заключи вътре и да удари три-четири чаши джин. Денят щеше да се проточи, докато се превърнеше в нощ. Мастърс щеше да прочете вестника, да погледа телевизия и да се запита какво ли става с Мишел. Може би щеше да излезе да вечеря някъде, може би не. Далеч по-лесно бе да си стопли някоя консерва. После щеше да си легне, да затвори очи и да заспи. За да повтори всичко на другия ден.
Стана ми мъчно за Мастърс. Помислих си, че трябва да го наглеждам по-отблизо. После си помислих за своя апартамент. И за собствения си живот. Може би не беше толкова празен. Все още не.
23
В много отношения петият етаж на кметството приличаше на четвъртия, а още повече на шестия. Разликата се усещаше в атмосферата. Мимолетни изблици на амбиция, лек полъх на сребролюбие, тихи стъпки на посредници, предлагащи и приемащи услуги. Понякога успешно, понякога не, но винаги на линия. Защото това беше същността на петия етаж. Център на интригите, поместен в каменна сграда, издигаща се насред живия град от плът и кръв. Една врата в средата на дългия коридор беше от съществено значение. Обикновена дървена врата, боядисана в кафяво. Абсолютно същата като тази един етаж по-долу, зад която се намираше отдел „Планиране“, копие на друга — но на шестия етаж, където се трудеше заместник-началникът на „Водоснабдяване“. Но тук, на петия етаж, липсваше орнаментираната табелка със съответните титли. Вместо нея към вратата бяха прикрепени четири златни букви, които гласяха КМЕТ. А през нея никога не преминаваха хора, които се нуждаят от допълнителни разяснения.