Петият етаж
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Петият етаж». Краткое содержание книги:
— Как се чувстваш, Дан?
— Зле изглеждам, нали?
Свих рамене.
Мастърс стрелна с очи сепарето на младежите и попита:
— Какво ти каза Родригес?
— Че преживяваш трудни моменти.
— И нищо друго?
— Изглеждаше доста разтревожен.
Това предизвика лек смях.
— Много добре.
В Чикаго действаше забрана, за пушенето във всички ресторанти, но тя явно не важеше за марлборото на детектива. Той запали, дръпна дима и поднесе чашата към устните си.
— Как са яйцата? — попита.
— Ужасни.
Мастърс кимна и изпусна струйка дим през носа си. Над масата увисна мека димна възглавница. Вдъхнах я с пълни гърди. Лекарските предупреждения да вървят по дяволите. Аз просто обичам дима, независимо дали го поемам в оригинал или втора употреба. За мен това няма значение.
— Родригес не ти е разказал моята история?
— Не.
— Той я знае цялата — рече Мастърс. — Един от малцината, които я знаят.
— Да оставим нещата такива, каквито са — подхвърлих.
Твърде късно. Дан Мастърс искаше да говори. А аз бях готов да го изслушам.
— Случи се преди около шест месеца — започна Дан и направи гримаса в опит да си спомни точната дата. Това ми позволи за пръв път да видя всичките му зъби. Жълтеникави, с поизносени пломби и оголени венци.
— Всъщност точно преди шест месеца, четири дни и — бегъл поглед към ръчния часовник… — И четири часа. Трябваше да поема двойно дежурство. Или поне така си мислех. В участъка имаме една от онези дъски с магнити, които са останали от шейсетте години. Разноцветни метални плочки върху желязна скара, закачена на стената. Използват ги като таблица за дежурствата. Понякога обаче проклетите магнити не действат както трябва. Така стана и в моя случай. Една жълта плочка се беше смъкнала надолу, показвайки че ме чака двойно дежурство. Чак до девет сутринта. Но на практика се освободих в един.
— И се прибра у дома по-рано от очакваното.
— По-рано от очакванията на съпругата ми.
Усетих накъде отива работата и ми стана неприятно. Особено след случилото се. На всичкото отгоре в шест часа сутринта в закусвалня „Темпо“.
— Живеехме в хубав апартамент на Линкълн Скуеър. Един от новите блокове в близост до Уелс Парк, сещаш ли се?
— Разбира се.
— Прибрах се малко след два. Живеехме на втория етаж. Бях сигурен, че Мишел спи, затова изкачих стълбите, без да вдигам шум.
Мастърс отпи поредната глътка кафе. Сервитьорката донесе сметката и той я изчака да се отдалечи.
— Знаеш ли какво остана запечатано в съзнанието ми, Кели?
— Какво?
— След двайсет и две години брак чуваш жена ти да изрича името на друг мъж и го изрича по много особен начин. Това го запомняш, нали? А заедно с това осъзнаваш, че животът ти вече никога няма да бъде същият. Всичко в дома ти ще звучи и мирише по друг начин. Животът ти се разделя на две — преди и след този миг. Нищо друго няма значение. Всичко избледнява.
Детективът завъртя брачната халка на лявата си ръка. Всъщност нея я нямаше. Останала беше само избелялата кожа на мястото й.
— Какво си направил, Дан?
Мастърс дръпна от цигарата си толкова яко, че огънчето почти опари устните му. Или на мен ми се стори така. После я пусна в чашата.
— Същото ме попита и Родригес. Ти как би постъпил? Като ченге, нали? Измъкваш пистолета!
Оръжието му изтрака на масата. Тежко желязо, 40-и калибър, с дебел слой смазка върху синкавата цев. Грижливо поддържано оръжие, готово за употреба.
— Отидох в кухнята, откъдето също чувах всичко. Мишел и мъжът бяха в спалнята. Държах пистолета в ръка и гледах вратата. Мислех да вляза, но изведнъж ми стана студено. Обърнах се и излязох. Спуснах се по стълбите. Седях в колата, докато онзи си тръгна. Това стана малко след пет сутринта. Отпуснах й десетина минути и се прибрах. Тя само ме погледна и се разрева. Веднага разбра всичко.
От дъното на помещението долетяха викове. Студентите крещяха поръчките си. Мастърс затвори очи. Лицето му беше покрито с двудневна четина. Лицевите му мускули потрепнаха, очите му се отвориха.
— Седнах на кухненската маса и я прегърнах. Още ме обичаше, но и двамата знаехме, че всичко е свършено. После престана да плаче и попита искам ли да закуся. Казах „не“. Попита дали искам да спя. Пак казах „не“. Така и не стъпих повече в спалнята.