Пайнс [Живи или мъртви]

Аашиф посочва към куфарчето на близката маса, пълно с твърд черен дунапрен с гнезда за ужасяващата колекция режещи инструменти, които Итън се опитва да не забелязва през последните два часа.

Поуп отново удари Итън и заедно с миризмата на собствената му кръв ударът събуди спомен за стара, гниеща кръв по пода на онази къща за изтезания във Фалуджа…

— Сега ще бъдеш заведен в една стая и ще ти бъде дадена химикалка, лист хартия и един час. Знаеш какво искам — казва Аашиф.

—       Не знам.

Аашиф удря Итън в корема.

Поуп удари Итън в лицето.

—       Започна да ми омръзва да те бия. Знаеш какво искам. Как би могъл да не знаеш? Вече те питах двайсет пъти. Кажи ми, че знаеш. Само ми кажи.

—       Кой си ти? — извика Поуп.

—       Знам — изпъшква Итън.

—       Един час. И ако не остана доволен от написаното, ще умреш от лингчи.

Аашиф вади моментална снимка от дишдашата си.

Итън затваря очите си, но ги отваря отново, когото Аашиф казва:

—       Виж това или ще ти отрежа клепачите.

Снимката е на мъж в същата тази стая, също окачен да виси от тавана.

Американец. Вероятно войник, макар че е невъзможно да се каже със сигурност.

През трите месеца бойни действия Итън никога не е виждал осакатяване, което дори да се доближава до това.

— Тук сънародникът ти е жив — казва мъчителят му и в гласа му се долавя гордост.

Итън се опита да отвори очи и да види Поуп. Чувстваше, че всеки момент ще изгуби съзнание. Искаше го — както за да се спаси от моментната болка, така и за да заличи от ума си съвършената картина на Аашиф и онази стая, извикана от ума му.

—       Следващият, който увисне от тавана, ще види подобна снимка, но твоя — казва Аашиф, — Разбра ли ме? Разполагам с името ти. Имам и уебсайт. Ще кача на него снимки, за да може целият свят да види какво съм ти сторил. Може би жена ти също ще ги види. Искам да напишеш всичко, което искам да знам и което досега не си ми казал.

—       Кой си ти? — попита Поуп.

Итън отпусна ръце настрани.

—       Кой си ти?

Вече дори не се опитваше да се защитава. „Част от мен така и не е излязла от онази стая във Фалуджа, воняща на гранясала кръв.“

Жадуваше за последния удар на Поуп, който ще го просне в безсъзнание, ще убие спомена, ще сложи край и на сегашната му агония.

Две секунди по-късно той дойде — удар в брадичката, от който видя нажежена бяла светлина като от пръскаща се крушка.