Пайнс [Живи или мъртви]

—       Не. Ще седиш, ще кървиш и ще отговориш на въпроса ми.

—       Когато всичко това приключи и излезете от затвора, ще ви поканя в дома си да ви покажа значката ви. Ще бъде в рамка със стъкло, окачена над камината ми.

Думите му предизвикаха лъчезарна усмивка.

—       Така ли си мислиш?

—       Вие нападнахте федерален агент. С кариерата ви е свършено.

—       Кажи ми пак, Итън, как точно разбра за трупа на номер шестстотин и четири? И без онези глупости за изчезналата барманка.

— Какви ги говорите?

— Истината.

— Вече ви казах истината.

—       Сериозно? Още ли искаш да вървиш в тази посока? Защото отидох до кръчмата. — Поуп забарабани с пръсти по масата. — Изобщо нямат жена барман в персонала и никой не те е виждал преди четири вечери.

—       Някой лъже.

— Така че се питам… защо си дошъл в Уейуърд Пайнс?

— Казах ви.

— За да разследваш? — Последната дума беше съпроводена с кавички във въздуха.

Итън пое дълбоко дъх. Гневът затрака в гърдите му като пясък в кух череп. Главата отново го цепеше ужасно и той знаеше, че отчасти болката се дължи на травмата по лицето, осигурена му така любезно от Поуп. Но освен това я чувстваше като онова старо и познато пулсиране в основата на черепа, което го мъчеше, откакто се беше събудил до реката, без да знае кой е. Имаше и още нещо — смущаващото усещане на дежавю, свързано с разпита.

—       Нещо не е наред с това място — каза Итън. Чувството се събираше като черен облак в гърдите му — събирани четири дни бодка, объркване и изолация. — Тази вечер видях свой стар партньор.

—       Кой?

—       Кейт Хюсън. Казах ви за нея. Само че беше по-стара. Най-малко двайсет години по-стара, отколкото би трябвало да е. Как е възможно това? Кажете ми.

—       Никак.

—       И как така не мога да се свържа с никого навън? Как така няма път, който да излиза от града? Това да не е някакъв експеримент?

—       Разбира се, че има път извън града. Имаш ли представа колко смахнато говориш?

—       Нещо не е наред с това място.

—       Не, нещо не е наред с теб. Имам една идея.

—       Каква?

—       Какво ще кажеш да ти дам лист. Ще ти дам малко време да запишеш всичко, което искаш да ми кажеш. Да кажем, един час.

Предложението смрази Итън.

— Или ще отговориш по-бързо, ако носех черна качулка? — продължи Поуп. — Или ако те бях окачил да висиш за китките и те режа? Харесва ли ти да те режат, Итън? — Шерифът бръкна в джоба си, извади нещо и го подхвърли на масата към Итън.

— Значи сте го намерили? — Итън взе портфейла и го отвори. В прозрачния джоб имаше карта на Сикрет Сървис, но не беше неговата.

Значката беше на името ма Уилям В. Евънс.

—       А моята къде е?

—       Да. Къде. Уилям Евънс. Специален агент. От Сикрет Сървис. Филиалът в Бойси. И така, как разбра, че трупът в изоставената къща е точно неговият?

—       Казах ви. Изпратиха ме тук да намеря него и Кейт Хюсън.

—       О, вярно бе. Все забравям. Между другото, обадих се на твоя агент Хаслър в Сиатъл. Никога не е чувал за теб.