Пайнс [Живи или мъртви]

—       Боже мой, господин Бърк, изглеждате просто ужасно. Да видим дали няма да мога да ви накарам да се почувствате поне мъничко по-добре, става ли?

Иглата беше великанска, най-голямата, която бе виждал някога. От върха й капеха сребристи капки от съдържанието на спринцовката, каквото и да бе то.

—       Какво е това? — попита Итън.

—       Просто нещо, което ще отпусне разклатените ви нерви.

—       Не го искам.

—       Стойте мирен.

Тя потупа вената на дясната му ръка. Итън задърпа с такава сила стоманената гривна на китката си, че пръстите му изтръпнаха.

—       Не го искам!

Сестра Пам вдигна поглед и после се наведе толкова близо до лицето му, че миглите й докоснаха неговите, когато тя примигна. Той долови аромата на червилото й. Отблизо очите й бяха бистри като изумруд.

—       Стойте мирен, господин Бърк. — Тя се усмихна. — Или ще забия шибаната игла до кокал.

Думите й го смразиха. Итън се замята още по-силно и белезниците задрънчаха по дръжките.

—       Да не си ме докоснала — кипеше той.

—       О, така ли искате да играем? — попита сестрата. — Добре.

Усмивката й не трепна, докато хващаше спринцовката като нож. Преди Итън да разбере намеренията й, тя заби цялата игла в седалищния му мускул.

Пронизващата болка се задържа, докато сестрата прекосяваше спокойно стаята към психиатъра.

—       Не уцелихте вена ли? — попита Дженкинс.

—       Много мърдаше.

—       След колко време ще подейства?

—       Най-много след петнайсет. В операционната готови ли са?

—       Да, закарайте го. — Дженкинс насочи последните си думи към Итън, докато бутаха носилката му към вратата. — Ще мина да ви видя, след като приключат с рязането и лепенето. Успех, Итън. Ще ви оправим.

—       Не съм съгласен — каза Итън с цялата решителност, която успя да изстиска от себе си, но Дженкинс вече беше излязъл.

С подутите си очи Итън следеше движението на сестра Пам около носилката. Тя хвана дръжката и носилката се задвижи. Едно от предните й колела скърцаше, докато се въртеше върху линолеума.

—       Защо не уважавате искането ми? — попита Итън, като се мъчеше да овладее гласа си и да подходи по-меко към нея.

Тя не отговори, а избута носилката през изхода в коридора, който беше пуст и притихнал както винаги.

Итън вдигна глава и видя, че приближават поста на сестрите.

Всички врати, покрай които минаваха, бяха затворени и под тях не се процеждаше никаква светлина.

—       На този етаж няма никой освен мен, нали? — попита Итън.

Сестрата започна да си подсвирква в тон със скърцащото колело.

—       Защо ми причинявате това? — попита той и в гласа му се долови отчаяние, което бе съвсем искрено и извираше направо от кладенеца на ужаса, който го изпълваше неумолимо с всеки следващ миг.

Впери поглед в нея — от странен ъгъл, както беше легнал на носилката. Виждаше долната част на брадичката й, устните, носа, панелите на тавана и дългите флуоресцентни лампи, минаващи над тях.

—       Пам — каза той. — Моля те. Говори. Кажи ми какво става.