Танц с остриета
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-57-8
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с остриета». Краткое содержание книги:
Десетилетният конфликт припламва отново, когато синът на един от първенците на Трифектата бива отвлечен. И докато към Велдарен се стичат наемници, събирани за мащабен удар срещу престъпния свят, Хаерн прави все по-отчаяни опити да върне на града заслуженото спокойствие. Но той не подозира, че по дирите му са поели двама убийци. Единият е тласкан от собствено желание за възмездие. Другият, нает от хора със засегнати интереси, никога не е пропускал жертва.
А междувременно зад стените на Велдарен изниква амбициозен заклинател с прикрито лице, още по-прикрити намерения и собствено виждане за кипящия хаос...
С мъка Хаерн се изправи на крака. Болка, дим и сълзи замъгляваха погледа му. Един от двамата крадци, сражавали се срещу мъжа в сиво, се отправяше срещу новата заплаха. Младежът повдигна мечовете си и се постара да си придаде уверен вид.
Вълкът също бе въоръжен с два къси меча. Той нанесе силен удар над главата си с тях, надявайки се да се възползва от превъзходството на силата си. Стратегията му не бе лоша, предвид състоянието, в което се намираше Хаерн. Последният кръстоса мечовете си и отрази замаха, макар нервите в раненото рамо да изкрещяха в протест при сблъсъка. Крадецът повтори опита си още веднъж и още веднъж, като че имаше насреща си стена, която възнамеряваше да разсече. На третия път лявата ръка на Хаерн не издържа и той трябваше да се извърти, за да избегне удара. Младежът се престори, че отстъпва, но веднага след това изстреля десния си крак, поваляйки противника. В добавка оръжието му разсече гърдите на Вълка.
Раната се оказа прекалено плитка, но предостави на Хаерн достатъчно време, за да отстъпи наистина. Кръв се стичаше по ризата и панталоните му. По лявата му ръка също се стичаше топлина. Той се закашля. Надяваше се, че е заради дима.
Вбесен от раната, противникът му скочи на крака и се хвърли с устрема на див звяр. Хаерн остана на място и само отби ударите му. Двамата отново се сблъскаха, но този път Стражителя бе заел по-добра позиция и коляното му полетя към слабините на нападателя. Когато Вълкът рухна на земята, Хаерн на практика се стовари отгоре му. Мечът се отрони от ранената левица, но другата ръка задържа своето оръжие. Именно зад него младежът вложи тежестта си.
Острието на късия меч потъна в стомаха на крадеца и продължи пътя си надолу, отвъд бъбреците и в самата земя. За момент прикованият остана да се гърчи, а после утихна.
Хаерн се чувстваше само малко по-добре от човека, когото бе убил. Сблъсъкът допълнително бе разранил рамото и ръката му. Стомахът все още го болеше. Не бе имал възможност да огледа последната рана, но я чувстваше отвратително. Не успя да се изправи. Най-сетне съумя да издърпа меча си, при което рухна по гръб и остана да лежи, дишащ накъсано. Дотук с посланието към гилдиите. Дотук с вдъхването на ужас. Той бе убил само петима…
Звуците на битката заглъхнаха. Главата му започваше да се върти. Над него изникна лице, познато от миналото. Към този лик се присъедини още един, по-млад и женски. Хаерн осъзна, че халюцинира. Как иначе щеше да вижда насреща си двама души, единият от които бе изчезнал, а другият бе мъртъв? Как иначе можеше да обясни, че Зенке му казва да се държи? Или че Делисия разкъсва дрехите му, за да разгледа раната в стомаха? Той усети натиск, след което пред очите му се спусна жълтеникава пелена с червени очертания. Звуците, доскоро приглушени, изчезнаха напълно. След това престана да вижда.
Глава девета
Тя знаеше, че Гарик ще очаква обяснение, но умишлено се забави. Нека той да чака и да се тревожи. Велиана искаше той да се почувства унизен, да усети презрението й. Всичко останало би го накарало да си мисли, че нещата са различни. Най-сетне, когато денят наближи края си, едно от гилдийните хлапета я откри в кръчмата (разположена в другия край на града) и я уведоми за повика на Гарик.
— Кажи му, че идвам — отвърна тя и му подхвърли медна монета. — Но след като си допия.
Тя близа чашата си още половин час. През това време в пивницата пристигнаха още неколцина мъже, облечени в тъмносивите плащове на Пепелявата гилдия. Те бяха новопостъпили, за които Велиана знаеше само имената им. Влиянието й над тях се ограничаваше с това.
Жената отново прокле слепотата си, накарала я да подцени амбициите му.
— Гарик чака — каза един от тях. Май се казваше Гил. Защо изобщо бе допуснала човек като него да влезе в гилдията? Той приличаше на мускулесто двукрако куче, изпълзяло от задника на някой помияр.
— Не се съмнявам, че си има и по-важни проблеми — отвърна Велиана и пресуши халбата си.
— По-важни от неподчинението? Не, няма.
Тя му намигна, докато се изправяше.
— Водете, момчета. Цели трима са изпратени за мен? Чувствам се поласкана.
— Млъквай.
До залез оставаше час. Сред оранжевото му сияние Велиана се чувстваше незащитена. В момента четиримата бяха навлезли дълбоко в територията на Паяците. Вместо да поемат през по-недоходоносните участъци, те крачеха сред самата му среда. По пътя Велиана забеляза неколцина мъже с по-светли сиви плащове, но те не обърнаха никакво внимание на прекосяващите — не ги нападнаха и дори не поискаха обяснение.