Танц с остриета

Самият той бързаше да се върне във Велдарен, в света, който му беше познат.

На излизане той погледна към Матю и синовете му. Фермерът ги отглеждаше в свои подобия, точно както Трен бе сторил. Но тук Хаерн не видя ожесточение, никакви заплахи, които да гарантират съвършенство и покорство. Послушание се очакваше, разбира се, ала той бе почувствал обичта в този дом. Под покрива на Трен Фелхорн бяха царували единствено параноя, очаквания и разочарование. Хаерн бе обичал Зенке, бе обичал Кайла, бе обичал Делисия, дори собствения си брат, който винаги се бе отнасял зле към него. Заради това никой от тях не бе свършил добре. Поне Делисия бе оцеляла, но се намираше в храма на Ашур.

Докато се отдалечаваше, Хаерн помаха. Стоящият край езерото Матю също повдигна ръка в отговор.

Хаерн си обеща да се върне, не само за да провери момчето, а и за да изкара още една нощ сън като отминалата. Заради дългото време, прекарано на улицата, той бе забравил удобството на истинското легло. Може би бе време да се настани в някоя странноприемница и да престане да мисли за множеството си превъплъщения.

Снегът бе престанал да вали, а палтото превръщаше пътя в приятна разходка. Младежът си взе част от месото и установи, че вкусът му харесва въпреки солеността.

Крачещ по пътя, той се опита да прецени колко далеч е от Велдарен. По-голямата част от разстоянието, на което бе пренесъл момчето, бе извървяно в замръзнал делириум. Хаерн нямаше представа дори за изминатите мили. И като пълен глупак не се бе сетил да попита Матю или Евелин на тръгване. Както и да е. Жената му бе дала припаси, които да му стигнат до Фелууд. Съдейки по количеството месо, предстоеше му четиридневен път. Три, ако тя бе сметнала, че той обича да си похапва. А от Фелууд до Велдарен имаше седмица път.

Но завръщането във Велдарен щеше да означава отдалечаване от мините, от Тинхам, от причината за самото му пътуване насам. Нима бе готов да се предаде толкова лесно?

След като огледа снега и прецени мразовитото щипане върху непокритите участъци от кожата си, Хаерн прецени, че случаят е тъкмо такъв. Каквото и да ставаше с гилдията на Змиите, той щеше да се заеме с него зад стените на родния си град. Това беше неговият дом. Това беше понятният му свят. Пустошта и пътищата оставяше на разбойниците.

Към средата на деня той дочу звука на копита. Настроението му се подобри. Ако можеше да си измоли да го вземат, щеше да достигне замъка много по-бързо. Но се оказа, че звукът долита насреща му, а горското ехо лукаво е изкривило посоката. В далечината изникнаха конници. Видът им накара Хаерн да потръпне — туниките им носеха същия символ като нападателите на кервана. Той побърза да се отдръпне встрани. Искаше му се да може да заличи дирите си. Те щяха да бъдат съвсем лесни за проследяване. Проклет сняг!

Войниците минаха край него. И да бяха забелязали следите, не им обърнаха внимание.

Хаерн си отдъхна и се върна на пътя. Като пристегна палтото си, той се отправи с ускорена крачка, решен да се отдалечи колкото се може повече от конниците. Само веднъж погледна назад. И се помоли ездачите да са отминали фермата със същата небрежност, с която загърбиха стъпките му.