Гай-джин
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Библиотека 48
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Гай-джин». Краткое содержание книги:
— Дръж си очите, ушите и ноздрите отворени като прилеп и внимавай къде си изхвърляш тора — изкикоти се А Ток. — Дано Чжан от Търговската къща живее още десет хиляди лета. Без него нямаше да знаем, че нейната Нефритена порта не се отделя от вратата на сина ми!
— Откъде да знаем дали е бил той? — оригна се силно А Со. — Откъде да знаем дали е бил господарят или някой друг? — Тя снижи глас и се озърна, сякаш се боеше от чужди уши, а клечките на А Ток замръзнаха във въздуха. — Дали не е някой като Дългия нос, също такъв чуждоземски дявол като нея, а? Тия двамата са неразделни подобно бълхите в чатала на просяка. Та нали той хвърли шишенцето в морето, основната улика, спомняш ли си?
Старата А Ток престана да се смее.
— Фан-пи! — изруга първокласно тя. — Значи за това ни е предупреждавал Славния Чжан! Прилепите тъкат, докато летят, и не кацат на първото попаднало клонче, а и като кацнат, то е с главата надолу. Той ни нарежда да издирим кой мъжкар е обладал тази женска! Аййиая, да, съгласна съм, че може би Дългия нос е сложил рога на сина ми!
— Господарят — рогоносец! — А Со вдигна очи към небето. — Вярно, че Дългия нос прекарваше доста време в стаята й, та да… — Тя ахна: — Аййиая! Я си спомни, преди седмици тя ме отпрати, а после изпищя, защото помислила, че някой се катери отвън към прозореца й, пък то само вятърът лашнал кепенците! Сега се сещам, че долетях при нея по-бързо от прилеп, но Дългия нос ме бе изпреварил и те двамата… като си помисля сега, и двамата бяха по-бели от петдневен труп! Тогава ли неговата мъжественост…
— Кога стана това. По-млада ми сестрице? Помниш ли кой ден беше? Кога?
— Стана в нощта… в нощта, след като господарят спа с оная местна пачавра от бардака отвъд Канала.
И двете запресмятаха, мозъците им щракаха като сметала. Днес беше петият ден от дванадесетия месец.
— Ще да е било на… на осемнайсетия или деветнайсетия ден от десетия месец. По-стара ми сестрице.
— Малко е; малко е раничко, освен ако не е погълнала Тайната на луната преждевременно. — А Ток разсеяно осмука още едно парче от рибешката глава, после изплю костите и убедено заяви:
— Сигурно са спали и преди това. Тая никаквица имаше големи възможности, нали? Беше отседнала във варварската къща още преди вие двете да се настаните тук.
— Както обикновено, си права, По-стара ми сестрице! Трябва веднага да съобщим на Славния Чжан.
— Но защо ще пуска такъв грозен чуждоземски дявол през Нефритената си порта, щом синът ми въздиша по нея?
А Со енергично сви рамене.
— Варвари! Знае ли ги човек какво мислят. Съобщи на господаря!
Разтреперана от възбуда, А Ток погледна към барчето си. Мадейра, уиски, бренди.
— Ще имаме нужда от сили! — Тя избра уискито и наля две бая големшки глътки. — За нашата работа! Ще кроим планове, ще заговорничим и ще измислим как да принудим никаквицата и любовника й да разкрият истината!
— Добре, много добре! Щом сме заедно, ще се справим!
— Но нито думица на сина ми, няма защо да разнасяме гнусни вести. Трябва да сме сигурни. — Те се чукнаха. — В името на всички богове, малки и големи, никой, който мами сина ми и му слага рога, няма да живее дълго и щастливо!
— Добър вечер, отче Лео — любезно поздрави Анжелик, коленичи и му целуна ръка. Едва сдържаше погнусата си от силната му миризма. Бяха сами в малката църква. Нефът бе осветен мъждиво само от няколко вощеници, залязващото слънце се процеждаше едва-едва през мизерните стъклописи на прозорците. Католиците в Колонията бяха малко, постъпленията — скъпернически, ала въпреки това олтарът и разпятието бяха разкошни. Навън, в залезния сумрак, Варгас я чакаше, за да я придружи до вкъщи.
— Искали сте да ме видите? — запита невинно французойката, макар добре да си спомняше, че пак е пропуснала неделната литургия. Грижливо бе подбрала розовата си шапка, както и дългия кашмирен шал, метнат върху най-скромната й дневна рокля от тъмна коприна. — Изглеждате много добре, отче.
— Радвам се да те видя, сеньорита, чадо мое — отговори й той със силното си португалско произношение. — Пак те нямаше на неделната литургия.
— Заради лекарствата е, отче. Все още не съм се възстановила от неразположението си… Доктор Бабкот ме посъветва да си почивам — отвърна тя, а съзнанието й бе заето с дрехите й за тазвечерния банкет по случай рождения ден на руския посланик и как ще забавлява Малкълм цяла вечер. — Надявам се да се оправя до следващата неделя.