Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Тъй като не изпитвах никакви съмнения относно намеренията му, запратих по него дръжката на вратата, която несъзнателно бях стискал през последната минута. Тя перна косо кокалестата издатина над лявото му око без някакъв видим ефект. Все така безшумно, съществото се хвърли към мен.
Не успях да промълвя нищо на Фракир…
Хората, които работят в кланиците, знаят, че върху челото на всяко животно има една точка, която може да бъде открита, като се прекарат въображаеми линии от дясното му ухо до лявото око и от лявото ухо до дясното око. Те насочват своя смъртоносен удар на два-три сантиметра над мястото, където тези линии се пресичат. Бях научил това от чичо си. Вярно, той не работи в кланица. Просто знае как да убива.
След като то скочи, се завъртях встрани и стоварих гръмотевичен удар в смъртоносната точка. Скокът се оказа по-бърз, отколкото очаквах, и когато го ударих, то вече прелиташе край мен, а вратните му мускули поеха част от силата на удара.
Това го накара за пръв път да издаде някакъв звук — нещо като изскимтяване. Разтърси глава, обърна се невероятно бързо и отново се спусна към мен. Този път от гърдите му се изтръгна нисък, клокочещ рев, а скокът му беше по-висок. Знаех, че вече няма да успея да се изплъзна встрани.
Моят чичо ме бе научил също така как да сграбчвам кучетата за страничните мускули на врата и за тези под челюстта. Човек трябва да има доста здрав хват, ако кучето е голямо, а и трябва да може да улучи точния момент. Сега на практика нямах друг избор. Ако се опитах да го сритам и не улучех, то вероятно щеше да ми отнесе крака.
Ръцете ми се изстреляха напред и се извиха нагоре, а тялото ми се стегна при сблъсъка. Бях сигурен, че то тежи повече от мен и затова трябваше да се съобразя с инерцията, която бе набрало тялото му.
Вече се виждах с отхапани пръсти или ръка, но все пак успях да бръкна под челюстта му, да се вкопча и да впия пръсти. Задържах ръцете си изпънати и наклонени в посоката на сблъсъка. Силата на атаката му ме разтърси, но аз успях да я поема и да задържа хвата си.
Докато се вслушвах в неговото ръмжене и гледах да държа олигавената му муцуна поне на около трийсетина сантиметра от лицето си, аз осъзнах, че дори не съм и помислял какво ще правя оттук нататък. Ако си имах работа с куче, сигурно щях да успея да му разбия главата в нещо твърдо и удобно за целта. Сънните му артерии бяха прекалено надълбоко, за да разчитам на натиск върху тях. Това нещо беше доста силно и хватът ми вече бе започнал да се разхлабва под напора на бесните му гърчове. Продължих да държа челюстите му далеч от себе си и да го изтеглям нагоре, но установих, че дължината му надминава моя ръст. Можех да опитам да ритна незащитения му корем, но така най-вероятно щях да залитна и да изпусна захвата си, а слабините ми щяха да се окажат на разположение на зъбите му.
Междувременно то се освободи от лявата ми ръка. Трябваше или да използвам дясната, или да остана без нея. Затова го блъснах, колкото можах по-силно, и отново отстъпих. Търсех някакво оръжие, каквото и да е, но наблизо нямаше нищо подходящо.
То атакува отново, устремено към гърлото ми, и този път скокът му беше твърде висок и бърз, за да успея да го сритам в главата. Невъзможно беше и да го блъсна встрани.
Предните му крака се изравниха с горната част на корема ми, а аз ги сграбчих и извих назад и навътре с все сила, паднах на коляно, за да избегна челюстите му, прибрах брадичката си към гърдите, за да защитя гърлото си, и отметнах глава назад, като през цялото време се надявах чичо ми да се окаже прав и този път. Костите му изпукаха и изхрущяха, докато ги огъвах, а главата му се наведе почти мигновено, за да атакува китките ми. Аз обаче вече се издигах нагоре, изправяйки се със скок.
То се отметна назад, изви се и едва не захапа собственото си тяло. Когато лапите му докоснаха пода, се чу нещо средно между изскимтяване и ръмжене и то се просна напред.
Тъкмо се канех да опитам още един удар по черепа му, когато то скочи на крака с бързина, на която не предполагах, че е способно. Веднага след това изпъна предния си десен крак, балансирайки на останалите три, като продължаваше да ръмжи. Очите му бяха вторачени в мен, а от горната му челюст се бе проточила слюнка. Мръднах леко вляво, убеден, че то ще ме връхлети отново, и извих тялото си в позиция, на която никой не ме бе научил, защото мен също ме спохожда от време на време по някоя оригинална идея.
Този път атаката му се оказа малко по-бавна. Може би щях да успея, ако бях опитал с удар в черепа. Но не мога да бъда сигурен, защото не опитах. Спипах го още веднъж за врата и този път се усетих в свои води. Вече нямаше да ми се измъкне. Преди да успее да се сблъска с мен, аз се обърнах и се наведох: първо го побутнах, а след това го изтеглих надолу, като леко промених траекторията му.