Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Спомних си за оная твоя параноя около всеки 30-ти април. Май причината бяха два-три инцидента.
— Малко повече от два-три. Така и не ти разказах за всичките.
— Значи още вярваш в това?
— Да.
Той сви рамене. Сервитьорът се приближи и ни доля чашите с кафе.
— Добре де — съгласи се той накрая. — Днес случи ли ти се нещо?
— Не.
— Жалко. Надявам се това да не ти е размътило съзнанието.
Отпих от кафето си.
— Няма проблеми — отвърнах.
— Хубаво. — Той въздъхна и се протегна. — Виж, върнах се в града едва вчера…
— Добре ли пътува?
— Страхотно.
— Както и да е… Докато бях в офиса, научих, че си напуснал.
— Да. Преди около месец.
— Милър се опитал да се свърже с теб. Но тъй като телефонът ти бил откачен, не успял да ти се обади. Дори наминал няколко пъти, но те нямало.
— Много жалко.
— Иска да се върнеш.
— За мен въпросът е приключен.
— Защо не чуеш първо предложението, а? Брейди го изритват нагоре, а ти ставаш шеф на отдел „Дизайн“, плюс двайсет процента повишение на заплатата. Каза ми да ти го предам.
Подсмихнах се под мустак.
— Всъщност не звучи никак зле. Но, както вече отбелязах, въпросът е приключен.
— О-хо. — Очите му блеснаха, докато ми се хилеше дяволито. — Значи наистина имаш нещо уредено на друго място. Милър се чудеше дали е така. Добре, той ми каза, че при това положение би искал да чуе предложението на другите. Щял да опита да ги пребори.
Поклатих глава.
— Май не схващаш какво ти говоря. Приключих с тази работа. Край. Нямам желание да се връщам. Нито пък да работя за някой друг. Приключих с тези неща. Писна ми от компютри.
— Ама ти си наистина добър. Я кажи, да не си намислил да преподаваш?
— Не.
— А стига бе! Нали все трябва да нравиш нещо. Да не си напипал някакви парички?
— Не. Смятам да попътувам известно време. Прекалено дълго се задържах на едно място.
Той вдигна чашата си с кафе и я пресуши. После се облегна назад, скръсти ръце върху корема си и притвори леко очи. За известно време не каза нищо.
После продължи:
— Казваш, че си приключил. Само работата и живота си тук ли имаш предвид или има и още нещо?
— Накъде биеш?
— Още в колежа изчезваше по твоя си начин. Нямаше те за известно време и после изведнъж се появяваше отнякъде. Освен това винаги беше доста мъгляв по въпроса. Сякаш водеше някакъв двойнствен живот. Решението ти има ли нещо общо с тия работи?
— Все още не разбирам какво имаш предвид.
Той се усмихна.
— Разбираш и още как — каза той. Когато не му отговорих, добави: — Добре де, желая ти късмет в начинанието, каквото и да е то.
Той така и не спря да се върти, с изключение на няколко кратки паузи; играеше си нервно с връзка ключове, докато пиехме второто си кафе, премяташе ключодържателя със синя каменна плочка. Накрая пристигна закуската ни и ние похапнахме, без да говорим.
После той ме попита:
— „Звездопад“ още ли е твоя?
— Не. Продадох я миналата есен — му казах аз. — Бях толкова зает, че не ми оставаше време за разходки с яхта. Не изтърпях да я гледам така самотна.
Той кимна.
— Жалко — каза. — В училище си прекарвахме страхотно на нея. След това също. Щеше ми се да излезем още веднъж в открито море, заради доброто старо време.
— Да.
— Да си виждал Джулия наскоро?
— Не, не и откакто се разделихме. Мисля, че все още е с някакъв тип на име Рик. А ти?
— Да. Отидох да я видя снощи.
— Защо?
Той сви рамене.
— Тя също беше от тайфата, а пък всички се пръснахме.
— Как е тя?
— Все още изглежда добре. Пита ме за теб. Помоли ме да ти предам това.
Той измъкна някакъв запечатан плик от сакото си и ми го подаде. На него бе изписано името ми с нейния почерк.
„Мърл,
Не бях права. Знам кой си ти и че си в опасност.
Трябва да те видя. Имам нещо, което ще ти потрябва. Много е важно. Моля те, обади ми се или ела веднага щом можеш.