Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Тия думи, произнесени със сърцераздирателен глас, като че ли упражниха едно физическо въздействие върху умиращата, защото клепките й внезапно трепнаха, отвориха се…, но устните й останаха неми, затворени от гробовно мълчание.
Марино и рибарката коленичиха до леглото и се замолиха усърдно за душата на починалата. Двамата бяха дълбоко трогнати от този край на мъченицата.
Само Горо запази своята невъзмутимост. Мисълта за дълга, който имаше да извършва, за героичната задача, която неговият господар и той си бяха определили, занимаваше духа му. Той се обвиняваше, че бе пристигнал твърде късно при Луала.
— Една минута по-късно — повтаряше си той непрекъснато. — Едва сеньор узна, че неговото дете не е живо и Луала умря, отнасяйки тайната в гроба си. Никаква следа, никакво указание. Защо тя не се довери на негъра, когато още можеше да говори?
Но съдбата е неумолима и не обръща внимание на сметките на хората.
52. Марино търси жена си
След смъртта на Луала Марино и Горо решиха да тръгнат незабавно за Рим.
Те заминаха с една гондола за Брандоло, където платноходът на Маринели бе хвърлил котва.
Тонино, Зани и целият екипаж очаква завръщането на своя началник с нетърпение.
Бяха узнали за събитията през кървавата нощ, но нямайки точни сведения за всичко, се страхуваха за Марино.
Маринели ги постави в течение на търсенията, които желаеше да предприеме, за да намери жена си и детето си. После им обеща, че щом постигне целта си, ще разпусне всички да се завърнат в домовете си, за да си отпочинат от умората.
Всички тия храбри моряци бяха щастливи и горди да се завърнат като герои. Те му бяха другари в неговата мъка, в неговото желание за мъст; бяха му другари и в неговия триумф, който акламираха с неописуемо въодушевление.
Но, уви! Една сянка засенчваше тази щастлива картина. Най-голямото щастие и най-големият триумф не се ли купуваха винаги с цената на сълзи и страдания!
Само Марино Маринели и Горо се завърнаха от петимата верни другари, тръгнали за Венеция. Фалие, Оргосо и д’Артенай липсваха, жертви на своята преданост към свещеното дело.
Платноходът не закъсня да вдигне котва и да тръгне по морето.
Лекият бриз надуваше платната и корабът се носеше грациозно по сините води на Адриатика.
След шестдневно пътуване спряха в Пескаро. Марино Маринели и Горо слязоха. Корабът трябваше да дочака тяхното завръщане.
С разтуптяно сърце граф Санта Рока пое пътя за Рим. Той бе наел два коня за себе си и за своя верен служител и те галопираха толкова бързо, колкото позволяваха силите на животните им.
Пътят прорязваше Абруците, страшни с бандити, разбойници и крадци по големите пътища.
Обаче те не се безпокояха и след кратък престой в Таглиакозо достигнаха най-сетне свещения град.
Пристигнаха там привечер и първата им грижа бе да потърсят странноприемница, за да починат от уморителното пътуване.
На следната утрин Марино отиде в палата Латеран, където живееше временно папата. Павел V бе седнал в своя работен кабинет и даваше инструкции на събраните кардинали, когато дойде шамбеланът да му съобщи, че един млад чужденец, казващ, че се нарича граф Санта Рока, го моли за аудиенция.
Папата размисли за момент. Това име не му бе непознато… Къде го бе чувал?
Не закъсня да си припомни при какви обстоятелства се бе запознал с младия граф и даде заповед да го въведат веднага.
Марино допря едното си коляно до земята и се поклони пред светия отец.
— Кажи, синко, какво ново те води към Рим? Ти си, ако не се лъжа, оня млад венецианец, който преди няколко години се застъпи пред мен, за да спаси своето отечество от една неизбежна и нещастна война?
— Моето име е Марино Маринели, свето отче. Вие ми дадохте титлата граф Санта Рока.
— Поздравявам те, скъпи синко — каза Павел V, протягайки ръка на госта си, за да му помогне да стане. — Щастлив съм, че те виждам. Сега вече си спомням отлично нашата последна среща. Намери ли убийците на твоя благороден баща?
— Аз изпълних дълга си, свети отче! Небето наказа чрез моята ръка престъпниците, успях да избавя отечеството си от тираните, които го подтискаха и издигнах на дожовия престол един справедлив и добър човек, който ще се грижи за щастието на венецианците.
— Щастлив съм от тези новини, синко. Но ти изглеждаш загрижен. Каква мъка помрачава щастието ти? Довери ми мъката си, синко! Не съм ли аз утешителят на измъчените?